Дупката. Къде, по дяволите, бях попаднал? Подземието беше с размерите на гараж, побиращ две коли. Вляво от отсрещния ъгъл стената се беше срутила. Освен вътрешната дървена облицовка се бяха откъртили парчета изолационен материал и цимент и в образувалия се отвор се виждаше влажна пръст. Полегатият канал в земята показваше, че онзи, който бе отлял бетонната стена на това помещение, беше пропуснал да направи подходящ дренаж зад нея. Дъждовната вода се бе просмукала в почвата и се бе събирала зад бетона, докато накрая тежестта й бе разрушила този участък от стената.
Пролуката обясняваше как водата бе проникнала в стаята. Същото се отнасяше и за тавана — той не беше бетонен, а изграден от греди и покрит с шперплатови плоскости (дупката в него разкриваше отделните пластове), следваше непромокаема азбестова хартия, а най-отгоре имаше двадесетсантиметров слой пръст. Нищо не пречеше на мишките и други дребни гризачи да си пробият път през пръстта и да прегризат непромокаемата хартия. Веднъж проникнала до носещите греди, дъждовната вода бе поставила началото на гниенето, докато най-накрая таванът се бе оказал неспособен да издържи тежестта ми.
Стаята очевидно бе строена преди години. През този продължителен период в нея трябваше да се е събрала повече от няколко сантиметра вода. Навярно имаше пукнатина в пода, която позволяваше на водата да се оттича. А това сигурно бе предизвикало по-нататъшната ерозия, което обясняваше наклона на пода към мястото, където стоях.
Загледах се към срутената част на стената. В пръстта зад нея се виждаше канал, който водеше под ъгъл към повърхността — през него змиите можеха да влизат и излизат от подземната стая. Отчаяно се запитах дали мога да си прокопая път през него, като струпвам пръстта в помещението зад мен, докато напредвам нагоре.
Но как щях да мина покрай змиите? Тъй като тракането им се усили, мушнах фенерчето под дясната си мишница, бръкнах в раницата и сграбчих пистолета. Веднага си дадох сметка за недостатъка на идеята ми. Дори и с петнайсет патрона в пълнителя и един в патронника, да не говорим за резервния пълнител в раницата, не можех да се надявам да убия всички влечуги. О, сигурно щях да улуча повечето от тях. Те бяха толкова много, че щеше да ми е трудно да пропусна. Но всички змии? Да ги убия, а не само да ги раня? Нямаше начин. Освен това трябваше да предвидя и последиците от изстрелите. Гърмежите щяха да разярят оцелелите змии и да ги накарат да нападат като обезумели всичко, което мърда, дори и да се метнат през водата върху мен. Ами рикоширащите куршуми, които можеха да ме уцелят?
Притиснах се още по-силно в ъгъла. „Стой мирно! — повтарях си наум, докато се опитвах да овладея хрипливото си дишане. — Щом кроталите разберат, че не си заплаха за тях, ще се успокоят.“
Поне така се надявах. Но не носех резервни батерии за фенерчето си. След няколко часа то щеше да престане да свети. А след още няколко часа слънцето щеше да залезе. Дупката в тавана щеше да потъне в мрак. Щях да се озова в капана на тъмнината, без да знам дали змиите нямаше да пренебрегнат водата (в крайна сметка в нея може би нямаше нищо вредно за тях) и да допълзят по-близо до мен, привлечени от топлината на тялото ми.
Трябваше да разчитам на бледата светлина, която проникваше през отвора на тавана. Надявайки се, че очите ми ще привикнат към сумрака, угасих фенерчето, за да пестя батериите. Въпреки студената вода, в която стоях, по лицето ми се стичаше пот. Целият треперех от страх. „Спри да се мърдаш! — повтарях си наум. — Не привличай вниманието им!“ Стегнах мускулите си, мъчейки се да спра неволното им потрепване.
Отначало се зачудих дали не беше плод на моето въображение. Известно време, след като изгасих фенерчето и се насилих да не мърдам, шумът, издаван от кроталите, намаля. Постепенно яростта им се уталожи. Вече привикнал към сумрака в помещението, видях как змиите се развиха и немигащите им очи отклониха поглед от мен. Движенията им вече не бяха така заплашителни. Някои от тях запълзяха по канала към повърхността.
Змиите предпочитат топлината. Тогава защо се бяха скупчили в студената подземна стая, вместо да останат навън и да се припичат на слънце? Какво ги бе довело тук долу? Въпросът накара кожата ми да настръхне, още повече че малкото изпълзели навън влечуги се върнаха. Боже господи, какво не им харесваше горе?