Дръпнах се назад. Ударих главата си в нещо, но когато кроталът се блъсна в подметката на едната ми маратонка, скочих като ужилен и започнах да тъпча главата му с другия си крак, докато костите запращяха под тежестта ми.
Откъснатото тяло на змията се извиваше под петата ми, а конвулсиите му ставаха все по-редки и по-слаби. Когато най-накрая се изопна неподвижно, вдигнах крак и насочих лъча на фенерчето към сплесканата окървавена глава. Спомняйки си, че убождането на зъбите на кротала може да бъде отровно дори и след смъртта му, ритнах трупа към вратата.
Когато той тупна на земята, осветих вратата, за да се уверя, че е затворена и през нея не може да мине друго влечуго. Обърнах се да видя къде бях попаднал и дали и това място не беше обитавано от змии. Нищо не помръдваше. Не се чуваше и изнервящото тракане. Но въпреки че бях избягал от първото помещение, аз си оставах затворен в капан.
Бях в тунел, широк едва метър и половина и дълъг шест метра, чийто таван можех да докосна, ако протегнех нагоре ръка. В срещуположния на вратата край бяха натрупани почернели греди и други отломки от пожара, в които преди това си бях ударил главата. За разлика от първата стая, тук циментовите стени и подът не бяха покрити с дървена облицовка. Обаче таванът беше направен по същия начин: греди, вероятно покрити с шперплатови плоскости, азбестова хартия и най отгоре — пръст. Гредите още не бяха паднали, но между тях се процеждаше вода и те вероятно бяха изгнили и готови да се срутят.
Докато разглеждах двете ръждясали метални тръби, които минаваха по дължината на тавана и влизаха в съседното помещение, течът се усили. Малки ручейчета шурнаха през отломките в края на тунела. Водата на пода стигна до глезените ми. Пролуката под вратата беше твърде тясна, за да може тя да се изтича през нея. Бях затворен в нещо като цистерна.
Колко ли дъжд можеше да се излее по време на силна юнска буря? Три сантиметра на квадратен метър? Шест? Това не изглеждаше опасно, ако не се вземеше предвид площта на земята над тунела и тази на изгорялата къща — водата и от двете места се събираше и се изливаше в пространството с размери: метър и половина на шест, на два и четиридесет, в което бях затворен. Нивото й навярно нямаше да се покачи до тавана, но имаше голяма вероятност да стигне толкова високо, че да се наложи да цапам с ръце и крака, за да държа главата си над повърхността. Но колко дълго щях да издържа, преди тялото ми да се вледени и да настъпи хипотермията? Започнех ли да треперя, три часа по-късно щях да съм мъртъв.
В действителност вече треперех. На светлината на фенерчето се виждаха облачетата пара, които излизаха от устата ми, докато газех през водата към отпадъците, които задръстваха тунела. Пъхнах фенерчето между почернелите дъски, но неговият ослепителен блясък ми пречеше да виждам, когато сграбчих една обгоряла греда и я задърпах да я измъкна от купа. От усилието се задъхах. Поех дълбоко въздух и се закашлях от миризмата на изгоряло, която се излъчваше от мокрото дърво.
Дръпнах по-силно и изтеглих гредата. Изпълнен със задоволство, тъкмо се канех да я оставя зад мен, когато купчината се размести и фенерчето ми полетя надолу. Посегнах да го уловя, но пръстите ми едва го докоснаха. Виждайки, че ми се изплъзва отново, аз се хвърлих напред, събрал шепи като черпак, и успях да го хвана миг преди да цопне във водата. Притиснах го до гърдите си, сякаш беше безценно съкровище. Ако беше се намокрило, то сигурно щеше да спре да работи. От преживяната паника, че за малко не останах без светлина, се разтреперах още повече.
Ледената вода вече стигаше до прасците ми. Опитах се да държа фенерчето с едната ръка, а с другата да дърпам дъските, които ми препречваха пътя, но не можех да ги хвана здраво. Неохотно, отново мушнах фенерчето между отломките, но то едва не падна, когато измъкнах следващата дъска.