При рязкото движение пистолетът ме ръгна в корема. Тогава ми хрумна да напъхам и фенерчето под колана, но от другата страна. Обаче се оказа, че няма място. „Мисли! — заповядах си наум. — Трябва да има начин!“ Свалих раницата, отворих страничния джоб и пъхнах фенерчето в него. Когато отново я сложих на гърба си, светлината му освети тавана, но щом се наведох напред да сграбча друг предмет от купчината, лъчът се насочи точно където исках.
Работех трескаво. Припрените ми движения вдигаха такъв шум, че ушите ми забучаха. Пъхтейки, аз издърпвах дъска след дъска и ги трупах зад себе си. Водата продължаваше да се стича между отломките и скоро стигна до коленете ми. Независимо, че бях сгорещен от усилията, не преставах да треперя. Махнах поредната дъска и пред мен се откри покрито със сажди циментово стъпало от стълба, която водеше нагоре. С още по-голяма решителност отмахнах две други дъски и видях второ стъпало, което ме изпълни с надежда. Ако успеех да разчистя достатъчно стъпала, щях да се покатеря над нивото на водата и да избегна хипотермията. В раницата си имах храна. Така че можех да хапна и да почина, запазвайки батериите на фенерчето, което бих могъл да използвам само докато разчиствах стълбището. Нетърпеливо сграбчих една греда и я издърпах, но когато се канех да я сложа зад гърба си, чух пращене и зяпнах при вида на огромната купчина отломки, която взе да се разпада. Опитах се да отскоча назад, но няколко обгорели греди и дъски се стовариха върху мен. Ударът ми изкара въздуха и ме запрати във водата. Не можех да оставя фенерчето да се намокри. Оглушал от кънтящия грохот, аз се мъчех с всички сили да се изправя и да опазя раницата суха. Избутах гредите, които ме притискаха. Докато отхвърлях настрани дъските, сграбчих нещо, което не приличаше на дърво, нещо заоблено и меко.
Изкрещях, като видях, че държа змията, откъснатата половина висеше в ръцете ми, а смачканата глава с остри зъби бе съвсем близо до рамото ми. Запратих я настрани, в този момент една плуваща греда се блъсна в мен. Паднах. Противната вода покри главата ми. Тя изпълни ушите, ноздрите и устата ми. Полузадушен, изскочих на повърхността, като кашлях, плюех водата с вкус на сажди и се мъчех да си поема въздух. Избърсах трескаво очите си и обезумял, открих, че не водата ми пречеше да виждам, а липсата на светлина.
Фенерчето бе угаснало.
9
В непрогледната тъмнина сетивата ми се изостриха. Усещах осезаемо плисъка на вълните и глухото тупкане на дъските в стената, прилепналите към тялото ми мокри дрехи, вкуса на сажди и кал, а зловонието направо ме задушаваше. Но над всичко това бе парализиращият ужас. От страх да не се натъкна на зъбите на мъртвата змия, която плуваше някъде около мен, стоях неподвижно, като се опитвах да пазя равновесие в мрака, заслушан в стихващия плясък на вълните. Скоро в тунела не се чуваше нищо друго, освен шуртящата от тавана вода, която се стичаше между отломките върху стълбището.
Мократа раница тежеше на гърба ми. Свалих я предпазливо, преметнах я на едното си рамо и внимателно извадих фенерчето. Раздрусах го. Натиснах бутона за светване. Нищо. Развих капачката, извадих батериите, изтръсках водата от гнездото им и ги духнах няколко пъти, опитвайки се да ги подсуша. Отново сложих батериите на мястото им и натиснах бутона. Тъмнината около мен си остана все така непрогледна. Не, грешах. Очите ми, привикнали към мрака, доловиха слаб отблясък на лявата ми китка — фосфоресциращият циферблат на часовника ми. Кръгчето от светли петънца сякаш се носеше във въздуха, безплътно и нереално.
Излях водата от раницата си, сложих фенерчето в нея, както и пистолета, който се беше забил в плътта ми под колана. После се уверих, че циповете са добре затворени и я надянах на гърба си. Междувременно студената вода стигна над колената ми.
„Движи се!“ Тръгнах напред. Потреперах от допира на студена и лепкава повърхност. Грапавината й ми подсказа, че беше циментова стена. Когато загубих равновесие и паднах, сигурно се бях преобърнал. Сега трябваше да избера накъде да поема: наляво или надясно. Едната посока водеше до вратата, а другата — до затрупаното стълбище.
Поех наляво, вървейки несигурно в мрака. Нещо убоде ръката ми. „Господи, зъбите на кротала!“ Отдръпнах ръката си и като стиснах с другата убоденото място, напипах предмета, забит в дланта ми. „Тресчица! Обикновена тресчица. Попаднал съм на дъска!“
Бях намерил стълбището. Фосфоресциращият циферблат на часовника ми призрачно криволичеше в тъмнината, следвайки движенията ми. Първо започнах да махам дъските, а после се захванах и с гредите. Като автомат издърпвах, повдигах и слагах отломките зад себе си. Изранените ми ръце смъдяха, но аз не им обръщах внимание. Трябваше да разчистя повече място, преди нивото на водата да се покачи прекалено много. Раменете ме заболяха, гърбът ми изтръпна. Устата ми пресъхна.