Дишането ми се затрудни до такава степен, че реших да поспра. Извадих манерката от раницата и жадно отпих няколко глътки вода. Живителната течност поотпусна свитото ми гърло и ми позволи да си поема по-дълбоко въздух.
Но кратката почивка не ме ободри. Чувствах се замаян и скоро осъзнах, че концентрацията на въглеродния двуокис в тунела се увеличаваше с покачването на водата. Нямаше нужда да се притеснявам за хипотермията. Щях да умра от задушаване.
Заработих още по-трескаво, като сграбчвах слепешката различни отломки и ги хвърлях зад гърба си. Разчиствах стъпало след стъпало, като се изкачвах все по-нагоре, но водата упорито ме следваше, стигайки до ханша ми. Чувствах се нестабилен. Виеше ми се свят. Макар да не виждах нищо, пред очите ми трептяха светли петна.
Въздухът се сгъсти. Движенията ми се забавиха. Плуващите около мен отломки непрестанно ме блъскаха. Когато една греда се счупи в ръцете ми, залитнах назад и едва не паднах във водата. При издърпването на поредната дъска явно освободих проход за водата, събрала се някъде в руините над тавана. Сякаш отприщих бент. Водната струя се стовари върху мен с такава сила, че ме помете от стълбата и ме стовари върху плаващите греди. Бях така зашеметен, че едва успях да задържа главата си над повърхността. Загребах с едната ръка, после с другата, опитвайки се да плувам, но не успях да помръдна от мястото си.
От усилието да не потъна бях толкова отпаднал, че ми отне известно време, докато усетя лекия полъх на свеж въздух. Погледнах към стълбището и в първия момент си помислих, че имам халюцинации, защото там тъмнината вече не бе непрогледна. Съзрях неясните контури на някаква отломка. Отнякъде се процеждаше дрезгава светлина. Подкрепян от проникващия чист въздух, събрах сили и доплувах до стълбището. Изкачих, олюлявайки се едно по едно стъпалата и задърпах с настървение гредите — дрезгавата светлина ме мамеше все по-нагоре.
Когато най-накрая изпълзях през лепкавата саждива тиня и се проврях през безредно нападалите отломки от изгорялата къща, небето бе натежало от облаци. От царящия наоколо сумрак си помислих, че слънцето вече е залязло и че изпаднал в делириум, съм изгубил цял ден да ровя като къртица сред боклуците нагоре по стълбището.
Студеният дъжд продължаваше да се лее. Водните струи ме шибаха по лицето, но мръсотията, която го покриваше, бе мазна като грес и упорито отказваше да се отмие. Продължих със зъби и нокти да си проправям път през руините. Напрягах сили и се катерех все по-нагоре. На няколко пъти дъските, за които се хващах, се чупеха и аз едва не политах обратно в ямата. Най-сетне окървавените ми пръсти се вкопчиха в горния ръб на фундаментната стена. Прехвърлих се през нея и се строполих върху меката пръст. Бяха ми необходими няколко минути, за да успея да се изправя. Докато газех тежко през калта, се зачудих дали ще имам сили да стигна до колата си.
10
Парата се кълбеше около мен, но все ми се струваше, че водата не бе достатъчно гореща, за да прогони студа, който усещах. Бях премръзнал до кости и зъзнех. Зъзнеше дори душата ми.
„За какво ли са използвали стаята? — не преставах да се питам. — Защо Орвал, който е разбирал от строителство, не е направил тавана с бетонна плоча? За какво са служели двете тръби, които минаваха по дължината на тавана на тунела и влизаха в стаята? Ако тя е била склад, защо е трябвало да се облицова с дъски, да се слага дюшеме на пода и да се прави изолация?“ Не виждах смисъл в това. Освен ако…
„Държаха ме затворен в една сутеренна стая“ — бе казал мъжът, представил се за моя брат. Не Пити, господ да ми е на помощ, а Лестър Дант. Защо Орвал и Юнис Дант биха държали единственото си дете в стая под земята? Само при мисълта за този ужас ми се завиваше свят.
Загадката около некачествено направения таван най-сетне ми се изясни. Като е работел по тъмно само на светлината, идваща от къщата, Орвал е можел да изкопае ямата за тунела и стаята, без някой любопитен пътник да го забележи от шосето. Понеже е действал през нощта, той е можел да забърква малки количества цимент за стените и пода на двете помещения, който е прекарвал с помощта на ръчна количка.
Но таванът бе сложно нещо. За да го построи както си му е редът, е трябвало да излее бетонни плочи. А след това е щял да се нуждае от малък кран, за да ги постави на мястото им — прецизна работа, за която светлината от къщата е щяла да бъде недостатъчна. А при по-силно осветление някой чужд човек е можел да го забележи и да полюбопитства защо ли му е това осветление зад къщата по нощите. По-добре би било да бъде предпазлив и да използва за тавана дървени греди, които лесно и бързо се поставят. А може и времето да го е притискало. Може би Орвал е бил принуден да направи компромис по отношение на строежа на тавана, защото е трябвало да бърза.