Отвратен, добавих още топла вода във ваната, но и тя не успя да прогони студа, който изпълваше душата ми. Тя се смразяваше още повече от тревожното ми убеждение, че не съм разкрил всичко, свързано с онова място. Сигурен бях, че там се криеше някаква още по-зловеща тайна. Боже мой, не исках, но знаех, че трябва да се върна при изгорялата къща.
11
На следващата сутрин извървях пеша черния път до руините. Беше малко след десет. Бях дремал през цялата нощ и сънят ме бе оборил чак на зазоряване. Колкото повече се приближавах, толкова повече нарастваше нервното ми напрежение. Извадих пистолета от чантичката на кръста ми, която бях закупил именно за тази цел. Здравото стискане на оръжието помагаше на ожулените ми ръце да не треперят. При мисълта за змиите устата ми се изпълни с горчилка.
Спрях на същото място като предишния ден. От пътя не можех да видя дупката, през която бях пропаднал в стаята. Изглеждаше така, сякаш земята се беше затворила. Но аз все пак имах представа за местоположението на тунела и сутеренното помещение и мислено си начертах маршрута, така че да ги заобиколя.
Известно време оглеждах тревата, нащрек и за най-малкото шумолене. Най-накрая, с готов за стрелба пистолет, запристъпвах предпазливо. Бурените се закачаха за крачолите ми. Отровният бръшлят бе толкова много, че беше трудно човек да го избегне.
Заобиколих отдалеч задната част на къщата и се приближих до група дървета. Предишната вечер се бях опитал да си представя строителните проблеми, пред които е бил изправен Орвал. Изолацията на затворническата килия. Прокарването на отоплителни тръби до нея. Ами вентилацията? Едната от тръбите сигурно е отвеждала топлия въздух от пещта в къщата до сутеренната стая, а другата го е връщала обратно. Затворена система.
Тя би вършила чудесна работа, ако помещението е било склад. Но ако бях прав и то е било използвано като килия, системата е трябвало да бъде променена, така че въглеродният двуокис и другите отровни газове да не се акумулират и да убият затворника. За да не се случи това, в подземието е трябвало да има трета тръба, снабдена с вентилатор, по която да влиза чист въздух. Логичното й място бе точно под тавана, но гърмящите змии ми бяха попречили да я видя, ако изобщо е била там.
Отдушникът трябваше да стърчи над земята. В противен случай щеше да се задръсти с мръсотия. Но как го бе замаскирал Орвал? Мястото зад къщата беше равно. След пожара хората от града сигурно са се тълпили около руините с надеждата да намерят оцелели. Те явно не са попаднали на отдушника, защото ако са го видели, са щели да се запитат за какво е служел той и в крайна сметка са щели да открият сутеренната стая. Тогава къде, по дяволите, го бе скрил Орвал, така че никой да не го намери?
Горичката — това бе мястото. Някъде между падналите дънери или в някой пън. С готов за стрелба пистолет, продължих да крача през бурените и високо избуялата трева. Слънцето припичаше, но не то бе причината да се потя. При всяко помръдване на някой стрък трева от полъха на вятъра пръстът ми върху спусъка се напрягаше.
Стигнах до горичката, където за мой късмет тревата беше по-ниска. Кръстосах мястото надлъж и нашир. Всеки път, щом побутнех с крак някой повален дънер, мусулите ми се стягаха в очакване да открия навита на кълбо змия. Взех от земята една пръчка (първо се уверих, че наистина беше пръчка), и започнах да ровя сред сухите листа, натрупани в кухите пънове. Не открих нищо необичайно.
Обаче отдушникът трябваше да е някъде тук. Обиколих повторно района, като оглеждах дърветата. По дяволите, къде ли беше скрил Орвал излаза на отдушника? Колкото по-дълги бяха вентилационните тръби, толкова по-неефикасни ставаха те. Излазът им трябваше да е някъде сред обгорелите дънери и пънове. Цялата останала околност беше открита и равна.
„Не — сетих се аз внезапно и ме полазиха студени тръпки. — Не цялата. Гробището не беше.“ То се намираше вляво, на около петнадесетина метра от сутеренната стая, и изглеждаше толкова пусто и мрачно, че изобщо нямах желание да се приближавам до него. Идеално място за…
Излязох от горичката и нагазих в избуялата трева. При първото тракане дъхът ми секна. Отстъпих колебливо, видях змията под един храст и с един куршум моментално й пръснах главата. Рефлексът и точността, с които стрелях, ме изненадаха. Дългите тренировки си казваха думата. Освен това в продължение на година в мен се бяха трупали омраза и гняв. Искаше ми се да убия някой повече от всичко друго на света. Едва бях застрелял първия кротал и ето че се появи втори. Куршумът отнесе главата му. Изникна трети. Четвърти. Пети. Убих ги всичките, вбесен от мисълта, че те сякаш се опитваха да ме спрат. Гърмежите отекваха в ушите ми. Острият мирис на кордит изпълни въздуха около мен. Но аз продължавах упорито напред. Шеста змия. Седма. Осма. Късове от телата им хвърчаха на всички страни. Кръвта опръска тревата. Въпреки това се показваха още и още гърмящи змии и сякаш не пистолетът ми, а яростните ми мисли ги убиваха — толкова точно и мигновено експлодираха главите им още в мига, в който ги погледнех.