Последната гилза тупна на земята. Затворът на пистолета остана изтеглен назад. Както бях правил стотици пъти по време на тренировките, натиснах копчето, което освободи празния пълнител. Извадих нов от чантичката на кръста си, пъхнах го в дръжката, дръпнах лостчето, което задържаше затвора, и се прицелих, жаден за още мишени.
Но такива не се появиха. Или бях изплашил останалите влечуги и те се бяха разбягали, или се криеха и ме дебнеха. „Нека опитат!“ — помислих си злорадо, вдигнах празния пълнител и още по-упорито продължих да напредвам през тревата. Стигнах ниската каменна стена на гробището и се прехвърлих през нея. От другата страна ме очакваха къпинови храсти и отровен бръшлян. Мястото беше твърде претъпкано дори за змиите.
Купчините камъни пред всеки гроб опънаха нервите ми още повече, докато пристъпвах предпазливо. Като се оглеждах назад, ми се стори, че различавам лека вдлъбнатина в земята, сякаш почвата се беше слегнала на това място. Беше толкова незначителна, че сигурно никога нямаше да й обърна внимание, ако не я търсех целенасочено. Плитък канал започваше от дупката, в която бях пропаднал, и минаваше под стената на гробището. После, дори още по-незабележим, стигаше до най-близкия до сутеренната стая гроб.
Доста къс гроб. Детски. Коленичих, ядосан. Отместих купчината камъни в горния му край. За момент се вцепених. Под тях се показа стърчаща над земята осемцолова тръба. Отгоре имаше предпазен щит, за да пречи на дъждовната вода да прониква във вентилационната система.
Бях прав. Стаята бе служила за килия. Спомних си за продълговатия плосък предмет, върху който се бяха скупчили змиите, за да се спасят от покачващата се вода. С течение на времето той така се бе деформирал, че в мрака не бях успял да го разпозная. Но сега знаех какво представляваше. Останки от дюшек. Той беше единственият предмет в стаята. Нямаше дори тоалетна. Дали Лестър е бил принуден да се изхожда в нощно гърне и да понася зловонието, докато то не бъде изхвърлено от хората, държали го в плен? Него — техният син? Ужасът ми нарасна още повече, докато гледах детския гроб, който те бяха осквернили, за да скрият своя грях.
13
Заварих преподобния Бенедикт на същото място, където го бях срещнал предишния ден — да подрязва, коленичил, розите в църковната градина. Бялата му коса блестеше на слънцето.
— Господин Денинг. — Той се изправи с усилие, здрависа се с мен и се намръщи, като забеляза одрасканата ми ръка. — Наранили сте се.
— Паднах.
Отецът посочи към раната на брадичката ми, която дори покаралата брада не можеше да скрие.
— Явно е било лошо падане.
— Можеше да бъде и по-лошо.
— Във фермата на семейство Дант?
Кимнах утвърдително.
— Намерихте ли нещо, което би могло да ви помогне в търсенето на семейството ви?
— Все още се опитвам да осмисля нещата. — Разказах му какво бях открил.
Бръчките на челото му станаха по-дълбоки.
— Орвал и Юнис са държали сина си затворен? Защо?
— Може да са мислили, че е обсебен от дявола. Имам чувството, че там са ставали неща, които никога няма да разберем, преподобни. — Главата ми бучеше. — Как е избягал Лестър от сутеренната стая? Когато е избухнал пожарът, Орвал и Юнис дали са отишли в подземието да го освободят, рискувайки живота си? Дали не са попаднали по някакъв начин в капан? Независимо от отношението им към него, дали Лестър се е опитал безуспешно да ги спаси, както е заявил?
— Съответства на това, което знаем.
— Но не обяснява защо не е разказал на всички какво е изстрадал. Когато ни се случи нещо лошо, не изпитваме ли нужда да го споделим с другите? Да получим съчувствие?