— Харолд?
— Малкото име на отец Бенедикт. Най-голямата им болка бе, че си нямаха деца. Впрочем как е Харолд? Не съм го виждал поне една година.
— Достатъчно добре, щом може да коленичи и да подрязва розите.
Отец Хенли се изкиска.
— Няма съмнение, че докато се занимава с това, казва по някоя и друга молитва. — Той разгледа внимателно снимката на Лестър и лицето му стана сериозно. — Трудно е да… Като се махнат годините и белега, може би е същият човек. Напрегнатият поглед със сигурност прилича на неговия. Казахте, че би могъл да ви помогне да намерите жена си и сина си, нали така?
— Той е човекът, който ги отвлече.
Отецът помълча, докато се съвземе от чутото.
— Бих искал да мога да ви помогна. Но аз не успях да го опозная добре. Трябва да поговорите с Агнес Гарнър. Тя бе човекът от енорията, който най-много се интересуваше от него. И тя беше наранена най-много от всички.
2
Като изкачих стълбите пред къщата, чийто адрес ми бе даден, намерих на верандата жена в инвалиден стол. По измъченото й лице щях да предположа, че е почти седемдесетгодишна, ако отец Хенли не ми беше казал, че е била на трийсет и осем, когато Лестър се е появил в живота й преди деветнадесет години.
— Госпожица Гарнър?
— Госпожа.
— Съжалявам. Преподобният Хенли не ми каза, че сте омъжена.
— Вдовица.
— И това не ми каза.
— Не е имало защо.
Резкият й тон ме караше да се чувствам неловко.
— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.
Косата й беше прошарена. Носеше рокля на цветчета. В скута й лежеше мобилен телефон.
— Искате да научите нещо за Лестър Дант, така ли?
— Ще ви бъда признателен и за най-малката информация.
— Преподобният Хенли ми обясни по телефона за съпругата и сина ви. Носите ли тяхна снимка?
— Никога не се разделям с нея. — Изпълнен с копнеж, извадих портфейла си.
Тя се вгледа в снимката. Бащата на Кейт ни я беше направил по време на наше гостуване у тях в Дуранго. Великолепните руини на планинското селце Меса Верде се намираха недалеч от града. Отидохме там на еднодневна екскурзия. На снимката Кейт, Джейсън и аз стояхме пред една от полуразрушените къщи. Бяхме облечени с дънки и фланелки с къс ръкав и се усмихвахме срещу обектива. На заден план, близо до стар каменен зид, се виждаше сянка, приличаща на прегърбен човек, въпреки че така и не можахме да си обясним на кого би могла да принадлежи. Джейсън настояваше, че това е духът на стар индианец, живял там преди стотици години.
Духове. Не исках да си мисля, че гледам снимката на духове.
— Прекрасно семейство.
— Благодаря. — Това бе всичко, което успях да кажа.
— В света има толкова много мъка.
— Да. — Вълнението ме сграбчи за гърлото. — Госпожо Гарнър, познавате ли този мъж?
Показах й снимката на Лестър.
На лицето й се изписа болка. Тя кимна и извърна глава.
— Това е Лестър. Не съм мислила за него от години. С всички сили се стараех да не го правя.
„Сигурно ще ме отпрати“ — помислих си аз.
— Искрено ли вярвате, че това, което ще ви кажа, може да ви помогне?
— Не се сещам за друг начин.
— Причинете му болка.
— Моля?
— От нас се очаква да прощаваме на онези, които са ни причинили зло, но аз искам да го накарате да страда.
— Ако ми се отдаде възможност, госпожо Гарнър, повярвайте ми, ще го сторя.
Тя стисна страничните облегалки на инвалидния си стол.
— Имаше време, когато можех да ходя. Винаги пристигах първа на неделната служба.
Смяната на темата ме обърка.
— Бях си поставила за цел да бъда в църквата преди всички други. Сега се питам дали не съм била твърде горделива и дали Господ не ме е наказал заради това.
— Каквото и да се е случило, госпожо Гарнър, не е по вина на Бог. А на Лестър.
3
Той седял на най-горното стъпало, с гръб към вратата на църквата.
— Юноша — разказваше госпожа Гарнър. — Главата му бе сведена към коленете, но и без да съм видяла лицето му, бях уверена, че не го познавам. Дрехите му бяха окъсани и първото нещо, което си помислих, бе, че е преживял катастрофа. После, заради начина, по който бе клюмнала главата му, сметнах, че е дрогиран. Но преди да реша дали да му се притека на помощ или да избягам, момчето вдигна глава и ме погледна. Очите му бяха толкова бистри, че бе абсурдно да е под влиянието на наркотик. В тях се четеше мъка. Попитах го дали не е ранено.
„Не, госпожо — отвърна то, — но съм ужасно изморен и гладен.“