Възцари се неловка тишина. Кимнах, за да я окуража да продължи.
— Всичко се случи само защото толкова отчаяно исках да се грижа за него. Една нощ, когато го държах в прегръдките си след един от поредните му кошмари, той ме докосна по… — Тя смутено сведе поглед към гърдите си. — Изглеждаше случайно, но най-накрая трябваше да си призная, че неволните му жестове ставаха твърде много, затова му казах, че някои видове докосване са недопустими. Казах му, че искам двамата да бъдем близки, но има различна близост. Момчето отвърна, че не разбира какво имам предвид, но щом желая да не се докосва до мен, ще го направи.
— Следващата нощ… — Жената не можеше да произнесе думите. Очите й заблестяха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Мога ли пак да видя снимката на жена ви и сина ви?
Объркан, извадих фотографията от портфейла си.
Госпожа Гарнър я разглежда дори по-дълго от първия път.
— Какво прекрасно семейство. Как се казват?
— Кейт и Джейсън.
— Щастлив ли е бракът ви?
— Много. — Този път аз имах проблеми с говоренето.
— Синът ви добро момче ли е?
— Най-доброто — отвърнах с пресипнал глас.
— Как ще ви помогне разказът ми да ги намерите? — Очите й се насълзиха.
„Ако Кейт и Джейсън все още са живи“ — помислих си аз. Наученото от преподобния Бенедикт ме бе изпълнило с отчаяние.
— Обзалагам се, че той си има навици. — Помъчих се да скрия колко бях обезкуражен. — Ако ги опозная, може би ще успея да проследя пътя му.
— Път, чието начало е отпреди деветнадесет години?
— Не знам къде другаде да отида.
— Той ме изнасили.
На верандата се възцари гробна тишина, нарушавана единствено от нейните ридания, докато сълзите се търкаляха по бузите й.
Бях като парализиран и напразно се опитвах да преодолея шока.
— Съжалявам. Не трябваше да ви моля да говорите за това.
— Да не говоря за това? — Сълзите оставяха парещи дири по бузите й. — Боже мой, та аз съм го таила в себе си през всичките тези години! Това е мъчение. Съпругът ми беше директор на училището, в което преподавах. По мръкнало се обади разсилният, че една водопроводна тръба се е спукала. Мъжът ми хукна натам да види колко сериозна е повредата. Бях готова да си лягам. Момчето… Този скапан кучи син… Това копеле…
Пороят от най-грубите според госпожа Гарнър сквернословия ме шокира.
— … дойде в спалнята ми, когато се събличах, събори ме на пода и… Не можех да повярвам колко бе силен. Изглеждаше толкова крехък и все пак ме надви, сякаш притежаваше силата на дявола. През цялото време ме наричаше Юнис, макар да знаеше много добре, че малкото ми име е Агнес. Мъчех се да го отблъсна. Дращех. Ритах. После юмрукът му се стовари върху лицето ми. Втори път. Трети. Бликналата кръв ме задави, лежах на пода почти в безсъзнание, докато той…
Гласът й потрепера. Тя извади кърпичка от джоба на роклята си и я вдигна към очите си.
— После… — Сълзите закапаха от брадичката й. — След като повърнах… След като събрах сили да стана, видях, че чекмеджетата бяха преровени и разбрах, че бе откраднал всичко ценно, което е могъл да напъха в джобовете си. Но това бе последното нещо, което ме интересуваше. Втурнах се към телефона, за да се обадя на полицията и да повикам линейка и внезапно осъзнах, че не можех да го направя. Помислих си за енориашите, за хората от града, за гимназията, където работехме със съпруга ми, и си представих как щяха да ме гледат всички. О, разбира се, щеше да има такива, които да ми съчувстват. Но това нямаше да ги спре да разказват на всеки срещнат за случилото се с Агнес Гарнър. Съчувствието нямаше да им попречи да ме гледат, нито да спре слуховете сред учениците, които щяха да ме гледат по-настоятелно дори от родителите си. Изнасилена. Изнасилена.
Стоях колебливо пред телефона. Спомням си как си повтарях, че трябва да се обадя за помощ, че всеки момент ще припадна. Вместо това се затътрих към банята. Събрах цялата си сила, за да вляза във ваната и дълго мих мястото, където… — Тя отново избърса сълзите си. — После се облякох. Обадих се в полицията. Лекарят прегледа само разцепените ми устни и нараненото ми лице. Казах на всички, че като съм влязла в спалнята, съм заварила момчето да краде парите и бижутата ми. Не че имах много бижута. Не съм такъв тип жена. С една дума, то беше взело около триста долара, които можеха да се спечелят отново, и семплото колие, подарък от баба ми, което никога не би могло да бъде възстановено.