Съпругът ми се прибра малко след като бе пристигнала полицейската кола. Полицаите предприеха издирване на младежа, но така и не го откриха. Може би бе спал в гората. А може би бе напуснал района, качвайки се на автостоп. На следващия ден от Броктън пристигна отец Бенедикт. Тогава научих, че името на момчето е Лестър Дант. Узнах и за пожара, в който бяха загинали родителите му. Но никога не споделих нито с отец Бенедикт, нито с отец Хенли истината за случилото се в спалнята. Не казах и на съпруга си. Не казах на никого. О, да, когато се разчу, хората ме гледаха, но тези погледи бяха различни и можех да ги понеса. Бяхме прибрали едно момче в дома си, а за отплата то ме бе набило и ни бе окрало. Бях жертва, която градчето можеше да приеме.
— Нямам думи да ви опиша колко съжалявам — казах аз.
— Юнис. — В гласа й се долови болка. — Защо, за бога, той ме нарече Юнис?
Не отговорих.
— Казахте ми за сутеренната стая, в която родителите му са го държали затворен. Какво друго знаете? Имате ли представа защо ме нарече с това име?
Тонът й бе така умолителен, че от устата ми неволно се отрони:
— Да.
— Кажете ми.
— Сигурна ли сте, че искате да чуете отговора?
— Точно както и вие искате отговори.
Поколебах се.
— Юнис е името на майка му.
Госпожа Гарнър простена.
— Изглежда е наказвал…
— Майка си. Наказвал е майка си. Боже мой! — Гласът й стана дрезгав от отчаяние. — Наранете го. Не забравяйте обещанието си. Когато го намерите, го накарайте да страда.
— Имате думата ми.
4
Докато вървях към колата си, полагах усилие да не издам пред госпожа Гарнър обзелото ме обезсърчение. „Когато го намерите“ — бе казала тя. Но аз вече не вярвах, че ще го открия. Без информация къде бе отишъл Лестър Дант през онази нощ, нямах никаква представа какво да правя по-нататък. Нещо по-лошо, не виждах смисъл да се опитвам. Лестър бе далеч по-побъркан, отколкото бе разкрила информацията на ФБР. Не можех да си представя, че е оставил Кейт и Джейсън живи.
Седнах зад волана с натежало от скръб сърце. Омразата се бореше с мъката ми. „Наранете го!“ — бе помолила госпожа Гарнър. „Да, ще го сторя“ — казах си аз. Профучах бясно покрай добре поддържаните морави и безупречно подрязаните живи плетове. Стигнах до едно кръстовище и завих надясно. На следващия светофар завих наляво. Без никаква причина. Без определена посока.
Известно време продължих да карам напосоки през цветущото провинциално градче, докато в един момент осъзнах, че минавам за пети или шести път край едни и същи къщи и магазини. Най-накрая умората ме надви и аз спрях пред един мотел, наречен „Оазис за пътника“, в покрайнините на града.
Беше едва пет, но на мен ми се струваше, че е полунощ, когато внесох куфара и раницата си в стаята, която гледаше към паркинга. Твърде изтощен, за да разглеждам спартански обзаведеното помещение, аз се върнах до колата за принтера и лаптопа си. Запитах се защо въобще ги носех. Те заемаха място, а досега не ги бях използвал.
„Може би е време да се прибирам вкъщи“ — помислих си аз.
В Денвър сега беше три часът. Вдигнах телефона.
— Детективска агенция „Пейн“ — каза отсреща познатият мъжки глас.
— Вече сам ли отговаряте на телефона?
Пейн помълча за миг.
— Ан отиде на лекар. — Секретарката му Ан беше и негова съпруга. — Как сте, Брад?
— Толкова лесно ли се разпознава гласът ми? — Представих си едрия мъж до аквариума със златните рибки.
— Мислех си за вас. Когато се обадихте последния път, бяхте в Южна Дакота. Казахте, че ще ми звъннете пак, но не го направихте. Притесних се. Какво правите в… — Чух почукването от пръстите на Пейн по компютърната клавиатура. — „Оазис за пътника“ в Логанвил, Охайо?
— Намирисва ми на нова компютърна програма.
— Помага ми да не скучая. Какво правите там?
— Отказвам се.
— Съжалявам да го чуя. Докато бяхте на път, поне не се страхувах, че ще направите нещо безразсъдно. Предполагам, не сте научили нищо ново.
Отпуснах се уморено на леглото.
— Напротив. Научих твърде много. Но то не ме отведе доникъде.
— Освен до „Оазис за пътника“ в Логанвил, Охайо.
Пейн се помъчи репликата му да прозвучи шеговито, но не се получи.
— Надявах се да открия следа — отвърнах аз.
— Понякога следата е пред нас. Ние просто не я виждаме.
— Да, но моята следа не ме отведе никъде. — Бях доловил нещо в думите на Пейн — мрачния тон, с който ги бе изрекъл. — Ан е на лекар? Всичко наред ли е?