Най-много ме разтревожи четвъртото съобщениие. То бе от някакъв мъж, който описваше събития, случили се тринадест години след пожара, в който бяха загинали родителите на Лестър Дант. Бе изпратено от градче, което се намираше в централната част на Охайо. Този път Лестър бе изчезнал заедно със съпругата на пишещия. Тя никога не била открита. Ала Лестър не бе използвал нито малкото си име, нито съкращението Лес. Бе се представил със съвсем различно име. И то ме вледени.
Питър.
Разтреперан до дъното на душата си, аз отново разгледах картите и местоположението на градчетата. Дотук маршрутът му бе следният: от Крофорд на югоизток до Логанвил, Охайо, още по на югоизток до градчето в Кентъки, след това в Западна Вирджиния, после на североизток до Пенсилвания и накрая до градчето в централната част на Охайо — на осемдесет километра от мястото, където бях израсъл. Един месец. Една година. Осем години. Тринайсет години.
Между тези периоди той се бе подвизавал в най-различни далечни краища на страната (това се виждаше ясно и от криминалното му досие във ФБР), но нещо го караше да се връща и аз не можех да се отърся от чувството, че пътят му, очертан на картата, приличаше на спирала, която водеше обратно към мястото, където всичко бе започнало.
Шеста част
1
Бе изминал повече от четвърт век, откакто двамата с майка ми бяхме принудени да напуснем Удфорд и да отидем да живеем при нейните родители в Кълъмбъс. Пейн ми бе казал, че сега градчето се е превърнало в цветуща вилна зона за разрастващия се голям град. Но аз не бях осмислил напълно какво означаваше това. След като се отклоних от междущатското шосе и поех по наскоро павирания път през градчето, в мен започнаха да нахлуват спомените. Бях едва четиринадесетгодишен, когато мама и аз го бяхме напуснали. Но въпреки това от пътуванията, при които родителите ни бяха водили Пити и мен да посетим дядо и баба, си спомнях, че имаше много ферми покрай междущатския път. Повечето от тях вече ги нямаше — земята беше раздробена на малки парцели, на които се издигаха големи къщи. Панорамната гледка, от която първаначално собствениците им навярно са били привлечени, бе унищожена от по-нататъшното застрояване. Тя бе компенсирана със скъпо струващи паркови съоръжения.
Минах покрай фабриката за мебели, където някога баща ми бе работил като старши майстор и която се издигаше в края на града. Сега тя бе превърната в комплекс с ресторант, киносалон и магазини, разделени от сенчести алеи. Индустриалният облик беше запазен, придавайки на мястото историческа стойност.
Търговската част — квартал с шест обособени зони с магазини — изглеждаше по-добре, отколкото в моето детство. Фасадите на съседните двуетажни тухлени постройки бяха наскоро почиствани с песъкоструйни машини и сега всички имаха вид на нови, макар да бяха строени в началото на двадесети век. Една от улиците бе затворена за автомобили и бе превърната в пешеходна зона, тук-там между бистрата се виждаха дървета и цветя в сандъчета, имаше и фонтан, и малка естрада.
Районът беше доста оживен и ми отне известно време, докато открия място за паркиране. В мен се бореха противоречиви чувства. Когато бях дете, търговската част ми се бе струвала невероятно голяма. Сега тя имаше същото въздействие, но поради съвсем различна причина — моята безпомощност ме караше да се чувствам малък. Независимо от изминалите години успях да се ориентирам сам, като минавах покрай магазин за комикси и павилион за сладолед — и двата ги нямаше, когато бях дете. Стигнах до ъгъла на „Линкълн“ и „Вашингтон“ (имената изплуваха в съзнанието ми) и се загледах в сенчестия вход на отсрещната страна на улицата. Намираше се между банка и дрогерия — поне за това бяха служили някога тези две сгради. Спомнях си го много добре, защото майка ми многократно ни бе водила двамата с Пити през този вход и после нагоре по тясното кънтящо стълбище до най-омразното ни място на света: зъболекарския кабинет.
Това стълбище ми се бе струвало стръмно и злокобно, когато се изкачвах по него в детството ми. Сега, опитвайки да се успокоя, преброих всичките му тридесет стъпала. Като стигнах до най-горната площадка, се озовах под остъклен покрив (още една промяна) и пред същата врата с матирано стъкло, която водеше към кабинета на зъболекаря, само че на нея сега пишеше „Застрахователна компания КОСГРОУВ“.