Но аз не откъсвах очи от велосипедите, спомняйки си как Пити бе защипал с щипка за пране една карта на предния калник и когато колелото се въртеше, тя се удряше в спиците и се чуваше пляк-пляк-пляк. Стана ми мъчно, че не можех да си спомня имената на двамата си приятели, с които бях тогава и заради които съсипах живота на брат си. Но пък ясно си спомнях какво си говорехме.
— За бога, Брад, братчето ти направо ми лази по нервите. Що не му кажеш да я махне?
— Да, навсякъде се мъкне с нас. Писна ми от този малък нахалник. Проклетият шум от колелото му ме подлудява.
— Той просто се мотае наоколо. Нищо лошо не прави.
— Да, бе. А как е узнала майка ми, че пуша, ако той не го е изпял на твоята?
— Не сме сигурни, че й е казал.
— Ами тогава кой й е казал, смахнатата Фея на зъбките ли?
— Добре де, добре.
Пити едва не се блъсна в мен, когато се обърнах. Бях мислил за този момент толкова често и с такава болка, че той се бе гравирал в паметта ми. Пити бе нисък за своите девет години, но изглеждаше още по-дребен заради широките си провиснали панталони. Бейзболната му ръкавица бе твърде голяма за ръчичката му.
— Съжалявам, Пити, трябва да се прибереш вкъщи.
— Но…
— Още си много малък. Бавиш играта.
Очите му заблестяха и се напълниха със сълзи. По-късно се срамувах от факта, че тогава се разтревожих какво ще си помислят приятелите ми, ако малкото ми братче се разреве на глас пред тях.
— Сериозно ти казвам, Пити. Престани да досаждаш. Отивай си вкъщи. Гледай анимационни филмчета или се занимавай с нещо друго.
Брадичката му се разтрепера.
— Пити, на теб говоря, тръгвай. Обирай си крушите! Изчезвай!
Приятелите ми вече тичаха към игрището, където другите деца се разделяха на отбори за играта. Когато се втурнах към тях, чух добре познатото пляк — пляк — пляк от колелото на Пити. Погледнах назад към малкото момче, което се отдалечаваше с наведена глава, въртейки бавно педалите.
Сега, докато стоях до стойката за велосипеди и си спомнях как се бяха развили нещата, желаейки с цялото си сърце да можех да върна онзи момент и да кажа на приятелите ми, че са тъпанари и че Пити ще остане с мен, от очите ми потекоха сълзи.
5
За разлика от бейзболното игрище, къщата се беше променила до неузнаваемост. Всъщност променена бе цялата улица. Дърветата бяха по-високи (което можеше да се очаква) и повече на брой, както и храстите, и живите плетове. Но не тези промени ме поразиха. В детството ми всички къщи в квартала бяха ниски едноетажни постройки — скромни жилища на работници във фабриката, в която баща ми беше старши майстор. Сега някои от къщите бяха надстроени с още един етаж, а на други бяха пристроили по още една стая, която отнемаше голяма част от задния им двор. Къщата, в която бях живял, беше претърпяла и двата вида промени. Предната веранда бе зазидана, за да се разшири всекидневната. Гаражът в дъното на алеята беше реконструиран, така че да побира две коли и бе свързан посредством стълбище с една от стаите.
Докато гледах червените отблясъци на залязващото слънце в прозорците на къщата от волвото си, което бях паркирал до отсрещния тротоар, бях толкова поразен от промяната, че се запитах дали не съм сбъркал. Може би не бях на същата улица (но на табелата бе написано съвсем ясно „Локъст“) или пък това не беше същата къща (обаче табелката с номер 108 се намираше до главния вход, точно където си беше и в моето детство). Изобщо не можех да позная мястото. В паметта ми се беше запечатал образът на по-скромната къща, от която през онази вечер бяхме изскочили тичешком с татко, бяхме се качили в колата и той бе подкарал с бясна скорост към бейзболното игрище, надявайки се, че ще намерим Пити да се шляе някъде по пътя.
Един бдителен мъж се показа на вратата на съседната къща и ме изгледа намръщено, сякаш искаше да каже: „Какво зяпаш?“
Запалих колата и потеглих. Докато се отдалечавах, забелязах пред половин дузина къщи табели с надпис „ПРОДАВА СЕ“ и се спомних, че някога животът на всички обитатели на улицата зависеше до такава степен от фабриката за мебели, че никой не се местеше да живее другаде.