6
Господин Фарадей имаше тънки устни и хлътнали бузи.
— Жена ми ми каза, че брат ви е починал или нещо такова.
— Да.
— И затова се нуждаете от зъболекарските картони? За да го идентифицирате?
— Той изчезна преди много години. Сега може би сме го намерили.
— Неговото тяло ли?
— Да.
— Добре, ако не беше за нещо толкова важно, нямаше да си направя труда. — Фарадей ме покани с жест да вляза. Когато отвори вратата, която разделяше коридора на половината път между входната врата и кухнята, от всекидневната се чу приглушеният говор от включен телевизор. Беглото ми впечатление бе за необикновена чистота и ред — всичко бе на мястото си, страничните облегалки на столовете във всекидневната бяха покрити с найлонови калъфи, на стената в кухнята, подредени по големина, бяха закачени тенджери със съответните капаци над тях.
От отворената врата на избата нахлу студен въздух. Фарадей натисна ключа на лампата и ми кимна да го последвам. Стъпките ни отекнаха по солидната дървена стълба, която водеше надолу.
Никога не бях виждал толкова грижливо поддържано мазе. То бе пълно с кашони, наредени в редици, така че се образуваха тесни пътечки, но въпреки това човек нямаше усещането за безпорядък и хаос.
В двата края на избата бръмчеше по един сушител.
— Не мога да се отърва от влагата тук долу — каза Фарадей. Той ме поведе по една от тесните пътечки, зави наляво, стигна до единия ъгъл на мазето и свали няколко кашона от един нисък сандък.
— Мога ли да ви помогна по някакъв начин? — попитах аз.
— Не. Не искам да се обърка нещо.
Той отвори капака на сандъка, в който бяха наредени пакети с документи.
— Съпругата ми непрекъснато мърмори за всички неща, които съхранявам, но откъде да знам какво може да ми потрябва някой ден? — Фарадей посочи към купчина кашони малко по-нататък. — Там са всичките ми данъчни декларации. — После ми показа друга купчина кашони. — Сметките, които съм плащал. А ей тук… — Той посочи документите в сандъка, — са служебните книжа на баща ми. Поне тези, които открих. — Фарадей порови сред пакетите и извади купчина папки. — Как е името на брат ви?
— Питър Денинг.
— Денинг. Да видим сега. Денинг. Денинг. Ан. Брад. Никълъс. Питър. Ето го. — В гласа му прозвуча задоволство, когато ми подаде папката.
Опитах се да овладея треперенето на ръцете ми, докато я поемах.
— А тези другите? Искате ли вашата папка? Кои са Ан и Никълъс?
— Родителите ми. — Усетих тежест в гърдите. — Да, ако нямате нищо против, ще взема всичките.
— Жена ми ще се зарадва, като види, че се отървавам от част от този архив.
7
Докато се върна до колата, вече беше мръкнало. Трябваше да светна лампичката, за да мога да прегледам документите на Пити. Неспособен да сдържам повече треперенето на ръцете си, аз измъкнах пакета с рентгеновите снимки. Никога не бях докосвал толкова ценно нещо.
След като бях взел от зъболекарката ми в Денвър рентгеновите снимки, които беше направила на мъжа, представил се за моя брат, аз си бях извадил дубликати, в случай че във ФБР загубеха тези, които щях да им дам, или ми потрябваха екземпляри за моето разследване. Сега едва дочаках да открия някой мотел. Когато стигнах покрайнините на града, избрах първия, в който имаше свободни места. Регистрирах се и се втурнах към стаята си, твърде нетърпелив, за да вземам от колата си друг багаж, освен куфара, който веднага отворих и извадих рентгеновите снимки от Денвър.
Между зъбите на едно дете и тези на възрастен човек има голяма разлика, поради което е трудно да се определи дали рентгеновите снимки са на едно и също лице. Когато Пити бе отвлечен, повечето от постоянните му зъби още не са били израснали. Но моята зъболекарка ми каза, че някои са били. „Проверете корените — беше ме посъветвала тя. — Особено на единия от тях. Обърнете внимание дали са три или четири. Четири корена се срещат по-рядко. Вижте и дали растат в необичайни посоки.“
С лявата си ръка хванах снимката на възрастния мъж, а с дясната — тази на детето, и ги поднесох към нощната лампа до леглото ми.
Абажурът й спираше повечето светлина. Реших да го сваля и почти го бях направил, когато се сетих за силните лампи, които обикновено имаше в баните на мотелите. Докато заобикалях забързано леглото, забелязах, че в стаята на този мотел имаше тоалетка с голямо огледало и лампа над него. Щракнах ключа и примигнах от ярката луминесцентна светлина. Вдигнах снимките към нея и започнах да местя погледа си между тях, като търсех отчаяно приликите и разликите, обзет от трескаво желание да науча истината. Детските зъби изглеждаха трогателно малки. Представих си ужасяващата безпомощност на Пити, когато похитителите му са го отвличали. Зъбите на възрастния мъж. Чии бяха те? Постепенно осъзнах какво виждах. Когато ме връхлетя прозрението, когато различните парченца информация, които бях събрал, започнаха да си идват на мястото, свалих рентгеновите снимки. И увесих глава. „Бог да е на помощ на Кейт и Джейсън — помолих се аз. — Бог да е на помощ на всички ни.“