Вероятно позвъняването на преподобния бе спасило живота на госпожа Уорън. Заради загрижеността му към нея Пити сигурно си е помислил, че пасторът го подозира и затова се е махнал. Но когато старата дама се е почувствала в безопасност, защо не е споделила с никой преживения ужас? Не беше трудно да се досетя за отговора. Също като госпожа Гарнър от Логанвил тя се беше срамувала да разкрие пред другите енориаши какво й е сторил Пити. Пък и той несъмнено я е заплашил, че, ако го издаде, ще се върне и ще я накаже.
Може постепенно да се е успокоила, но, година по-късно, за неин ужас Пити се е върнал. Сигурно е намерил начин да скрие от нея Кейт и Джейсън. Все едно — мъките й са започнали пак. Той я е тормозел жестоко, за да я накара да го включи в завещанието си. Принуждавал я е да повтаря думите „Чувствам го като свой син“ отново и отново, за да прозвучат убедително пред адвоката. Пити сигурно е стоял до нея в кантората, когато е подписала документите, напомняйки й с присъствието си за заплахата, че ако каже нещо против него, ще се погрижи да прекара в агония остатъка от живота си. След това я е държал затворена в къщата, като е подхвърлял тук-там пред хората от енорията, че напоследък госпожа Уорън не се чувства много добре. Така те са били подготвени за нейната смърт и тя не ги е изненадала. В крайна сметка, както бе казал пасторът, госпожа Уорън е била в доста напреднала възраст. Може би една нощ тя е издъхнала в съня си — с помощта на възглавница, притисната върху лицето й.
Докато карах обратно към града, позвъних по клетъчния си телефон на специален агент Гейдър, но секретарката му ми каза, че ще отсъства няколко дни. Обадих се и в офиса на Пейн, но телефонният му секретар ме информира, че няма да го има до края на седмицата. Стомахът ми се сви от предчувствието, че резултатите от биопсията на жена му са били лоши.
Оставаше ми само едно — да се свържа с местната полиция, ала като паркирах пред участъка (същата някогашна тухлена сграда) пред очите ми изникна обезпокоителната картина на полицаи, които скачат в патрулките и се отправят с пълна скорост към дома на госпожа Уорън. Страхувах се, че пристигането им щеше да е толкова явно, че ако Пити се намираше в къщата, щеше да ги усети и да избяга през задната й врата. Можеше никога да не науча какво е направил с Кейт и Джейсън. Дори и полицията да успееше да го залови, той можеше да откаже да отговаря на въпросите им. Можеше да отрече, че знае нещо за мястото, където Кейт и момчето бяха скрити. Ако все още бяха живи, те можеха да умрат от глад или да се задушат, докато Пити мълчеше. „Обмисли всичко!“ — напомних си аз. Имах нужда от повече информация. Не можех да рискувам полицията да се втурне да го преследва, преди да знам как точно трябва да го направят.
10
Жената-пилот каза нещо, което не можах да чуя заради бръмченето на едномоторния самолет.
Обърнах се към нея.
— Моля?
— Казах, че Удфорд е ето там.
Погледнах вдясно, накъдето сочеше тя. Големите правоъгълни участъци с ниски сгради, стари и нови, сякаш се протягаха към междущатския път.
Тя бе вложила в казаното някакъв подтекст, който ми убягна, така че поклатих недоумяващо глава.
— Не разбирам.
— Казахте ми, че искате да видите как изглежда родния ви град от въздуха.
— Да, повече или по-малко.
— Явно по-малко. Та вие изобщо не погледнахте в тази посока. Май онова, което ви интересува, са онези ферми пред нас.
Приближавахме се към осемдесетакровия участък, обрасъл с дървета и храсти. Въпреки че денят бе слънчев, имаше лек вятър. Внезапно самолетът леко се наклони.
— Вие се занимавате с градоустройство, нали?
— Какво?
— През последните пет години при нас станаха доста промени. Струва ми се, че всеки път, когато погледна, се е появил нов квартал.
Това обяснение бе по-приемливо от истината.
— Да, твърде многото промени могат да бъдат затормозяващи. Погледнах надолу към гъстата гора. Видях тесния път, който навлизаше в нея, отклонявайки се от застланото с чакъл шосе. После и сечището, стотина ярда по-навътре, където се издигаше тухлена къща, заобиколена от ливада и градини.