Гърлото ми бе пресъхнало от нервното напрежение, така че отпих малко вода от една от трите манерки, които носех в раницата си, изядох парче сушено говеждо и няколко шепи фастъци, смесени със стафиди. От безпокойството ми се допика. Като свърших тази работа, метнах на гръб раницата и извадих компаса от джобчето на ризата си. За разлика от предишната година, този път бях отделил време да се науча как да го използвам. Припомняйки си мястото от снимките, изчислих под какъв ъгъл трябва да поема, за да стигна до къщата, и тръгнах на югоизток, като си проправях път между дърветата.
Вървях и непрекъснато се ослушвах за подозрителни шумове в гората. Пращенето на клонка можеше да е от прокрадващия се към мен Пити, но се оказа от катеричка, която се стрелна нагоре по едно дърво. Пукотът на съчка ме изплаши, но скоро осъзнах, че беше от заек, който избяга с големи подскоци. Пърхаха птички. Разгледах внимателно храсталака, сверих отново посоката с компаса и продължих предпазливо напред.
Следващия път, като спрях да пийна вода, погледнах часовника си и с изненада открих, че бяха изтекли два часа, а не трийсет минути, както ми се струваше. Стана по-задушно. Ризата и джинсите бяха залепнали от пот за тялото ми. Направих още една крачка и веднага се сниших, виждайки че дърветата оредяват.
Легнах по корем и запълзях през гъсталака, а ноздрите ми се изпълниха с мириса на плесен, който се носеше от земята. Напредвах бавно, като се стараех да не разклащам храстите, за да не издам местоположението си. От проектирането на домове за богати клиенти бях добре запознат с датчиците за засичане на нарушители. Вгледах се внимателно напред за стойки със сензори за движение или за жици, които можеха да бъдат свързани с детектори за вибрации. Не открих нищо необичайно. Всъщност, като се замислих сега, тези детектори щяха да бъдат безполезни в гората предвид бродещите животни.
Животни? Внезапно си дадох сметка, че от известно време не бях забелязвал никакво животно. Нито една птица. Усещането за пустота ми напомни за чувството, което бях изпитал във фермата на семейство Дант.
Змии? Разгледах внимателно земята пред мен. Нищо не помръдваше. Поех дълбоко дъх и продължих да пълзя. Дърветата оредяха, храстите станаха по-рехави. През долните им клони видях открит участък. Ливада. Градинка с цветя.
В средата се издигаше червената тухлена къща. Бях се приближил към нея откъм дясната й страна. Стената на двуетажната постройка бе обрасла с бръшлян. Градинска маса и столове от светло дърво и ярко боядисана миниатюрна вятърна мелница украсяваха моравата.
Извадих бинокъла от раницата си и се уверих, че слънчевите лъчи не падаха под такъв ъгъл, че да предизвикат отблясък на лещите. После го фокусирах и разгледах прозорците на първия и на втория етаж. На всички имаше дантелени пердета. Зад тях нищо не помръдваше. На снимките, които бях направил, пикапът беше паркиран от другата страна на къщата, така че, за да разбера дали все още е там, трябваше да заобиколя пълзешком сградата.
Докато се провирах през храстите, гледах тялото ми да е колкото се може по-близко до земята. Когато стигнах до място, откъдето имах видимост към задната страна на къщата, пак не съзрях движение зад прозорците. Огледах откритото пространство, което от нивото на земята изглеждаше естествено наклонено; леката му хлътналост изобщо не личеше. Един нищо неподозиращ посетител нямаше да забележи нищо необичайно, освен привлекателната морава с цветната градина. Ако наистина имаше стая под тях, предполагам, че Пити често ги поливаше и наторяваше, за да компенсира късите корени, които можеха да се развият на плитката почва. Ако това беше така, днес не му беше ден за градинарство. Той не се виждаше. Мястото изглеждаше изоставено.
За миг си помислих с надежда, че имам късмет и той не си е вкъщи. Но когато пропълзях през храсталаците от другата страна на сградата, стомахът ми се сви при вида на пикапа, който стоеше на същото място като предния следобед. Ядосан, продължих да пълзя, докато пред мен се показа фасадата, където на верандата имаше люлеещ се стол и хамак, които сякаш те подканваха да седнеш в тях.