Ала и тук нямаше никой и аз се оттеглих в едно закътано местенце, откъдето можех да виждам къщата отстрани: част от задната й старана, част от фасадата и целият пикап. Отвсякъде бях заобиколен с храсти. Изхлузих раницата от гърба си, пих вода, хапнах още сушено говеждо, фастъци и стафиди.
И зачаках.
13
Часаве по-късно аз още чаках. Слънцето се спусна зад короните на дърветата. Мракът се сгъсти и мускулите ми се напрегнаха, като съзрях светлина в един от прозорците на първия етаж. После светлината се премести в съседната стая, а оттам и в следващата. Напрегнах се да доловя движение сред дърветата, но къщата изглеждаше все така пуста. Досетих се, че лампите се контролираха от часовников механизъм. Изведнъж дъхът ми секна, когато се появи светлина на горния етаж и една сянка мина край прозореца.
Мъжка сянка. Бях сигурен в това. Зърнах я само за миг, но широките рамене и твърдата походка очевидно не принадлежаха на жена. Няколко секунди по-късно сянката се появи на долния етаж, като преминаваше от стая в стая. Вдигнах бинокъла и се опитах да проникна с поглед пред пердетата. Внезапно пред очите ми изникна брадат мъж. Лицето му бе обърнато към мен само за секунда, преди да влезе през сводест вход в кухнята.
Но това ми бе достатъчно. Независимо от брадата, не можех да го сбъркам. Дори и през увеличителните стъкла масивните рамене и напрегнатият израз в очите бяха същите.
Мъжът беше Пити.
„Отивай си вкъщи!“ — бях му казал тогава. И след като бе изчезнал почти цял един живот, той бе направил точно това. Беше се върнал в Удфорд. Дали бе минавал с колата си край къщата, където живеехме някога? Дали бе ходил до бейзболното игрище, за да си спомни онзи следобед, размишлявайки с горчивина колко различен е щял да бъде животът му, ако аз не бях предпочел приятелите си и не го бях отпратил?
„Спри да мислиш по този начин!“ — заповядах си наум. — „Овладей се! Вината и съжалението няма да променят миналото. Те те размекват. Заради тях можеш да бъдеш убит. Заради тях Кейт и Джейсън могат да бъдат убити.“
Пити вече не беше мой брат.
Беше мой враг.
Импулсивното ми желание бе да изпълзя от скривалището си, да стигна до прозореца, да изчакам, докато отново се появи и да го застрелям. Но какво щеше да стане, ако не го улучех? Ръката ми трепереше достатъчно, за да пропусна целта. Ами ако Пити ме забележеше през прозореца, преди да се прицеля? Да предположим, че се скриеше от полезрението ми и използваше Кейт и Джейсън като заложници. Или ако все пак успеех да го застрелям, а жена ми и синът ми не бяха там, където подозирах, че са?
Или само да го раня? Но откъде можех да знам дали раната нямаше да се окаже по-сериозна, отколкото очаквах? Пити можеше да умре, преди да го разпитам. Така щях да загубя възможността да открия Кейт и Джейсън.
„Стой на мястото си! Обмисли всичко!“
Ако направех погрешна стъпка, щеше да се случи онова, което се опасявах, че ще направи полицията.
Трябваше да продължа да наблюдавам къщата. Имах нужда да опозная навиците му. Щях да се обадя на полицаите, когато моментът бъде най-подходящ.
Когато положението бъде благоприятно за мен.
Разбира се. „А кога, по дяволите, ще бъде това?“ — запитах се аз.
С напредването на нощта въздухът стана влажен и студен, така че измъкнах вълнената риза от раницата и си я облякох. Това обаче не ме стопли. Докато неясната сянка на Пити приготвяше ядене в кухнята, си казах, че и аз трябва да хапна, но не изпитвах никакъв глад. В действителност стомахът ми бе свит на топка от нервно напрежение.
„Яж!“ — казах си аз. Насилих се да хапна парче сушено говеждо и неохотно го задъвках. Ордьовърът се състоеше от една шепа фастъци със стафиди, а за десерт — изсушени ябълки. Първоначално имах намерение да си взема сандвичи, но се притесних, че може да се развалят и да се почувствам зле. В крайна сметка нямах представа колко дълго щеше да ми се наложи да стоя в гората и да наблюдавам къщата. Затова бях донесъл три манерки с вода. Решен твърдо да я пестя, отпих само няколко глътки, колкото да преглътна изсушените ябълки.
„Колко ли дълго щяха да издържат полицаите, ако решаха да се крият като мен?“ — чудех се аз. Щяха да се пошляпват, размазвайки комарите, които летяха наоколо на рояци. Щяха да треперят от студа, проникващ през дрехите им, и от влагата, от която панталоните залепваха по краката. Щяха да си мечтаят за топло кафе и за споделяното с някой топло легло. И скоро щяха да изгубят търпение и да атакуват къщата.
Закопчах вълнената риза чак до брадата си, но продължих да зъзна. Вдигнах отново бинокъла и го насочих към прозореца, гледайки през сводестия вход в кухнята в далечния край на постройката, където Пити продължаваше да готви. После силуетът му се скри.