Мускулите ми се схванаха от дългото неподвижно лежане. Раменете и вратът ме заболяха, докато държах главата си вдигната, за да наблюдавам през бинокъла. Минутите течаха. Погледнах фосфоресциращия циферблат на часовника си. Петнайсетте минути станаха половин час. Когато изтече цял час, пикочният ми мехур се бе напълнил до пръсване. Изпълзях назад от скривалището си, застанах между дърветата и се изпиках ниско до земята, стараейки се да вдигам колкото се може по-малко шум.
В момента, в който се върнах в скривалището си сред храстите, светлината в кухнята угасна. Наблюдавах напрегнато как сянката на Пити минаваше през долния етаж от стая в стая и гасеше лампите. Минута по-късно угасна светлината и в една от стаите на горния етаж. Прекарах цял час, взрян в единствения останал да свети прозорец. После и той потъмня.
Небето бе покрито с облаци, които затулваха звездите. Къщата тънеше в мрак. Обгърнах раменете си с ръце, опитвайки се да се стопля. Клепачите ми натежаха. Мъчех се да държа очите си отворени, като извърнах поглед от къщата към тъмната морава и градината отзад, под която предполагах, че са затворени Кейт и Джейсън. Толкова близо до мен. „Трябва да стигна до тях. Трябва да…“ Очите ми се затвориха. Отпуснах се на земята и потънах в дълбок сън.
14
Някаква врата се хлопна и ме изтръгна от кошмара, в който ме шибаха с камшик. Отворих очи. Повдигнах глава, колкото да видя къщата през ниските храсталаци. Облаците се бяха разнесли. Слънцето светеше зад гърба ми, проблясвайки в прозорците срещу мен. Отразената светлина пронизваше очите ми и увеличаваше главоболието ми. Но в пълен контраст с ясното синьо небе, вчерашният лек ветрец се бе усилил и разклащаше храстите. Явно движението на листата и клоните около мен беше причинило кошмара, в който ме налагаха с камшик.
Погледнах към задната страна на къщата, откъдето бе долетяло хлопването на врата. Пити се появи. Беше облечен в светлозелена риза, която контрастираше на черната му брада. Познах ризата. Беше една от тези, които ми бе откраднал миналото лято. Вятърът рошеше гъстата му кестенява коса. Той се огледа, взря се по посока на гората, после откачи един маркуч от една кука на стената и отиде в градината зад къщата, където взе да полива храстите. Това затвърди подозренията ми, че нещо под земята пречеше на корените да проникнат надълбоко и те се нуждаеха от постоянни грижи. Вятърът навяваше водните пръски към него и това в крайна сметка явно го ядоса, защото захвърли маркуча, отиде до задната стена, за да спре водата и се прибра в къщата.
Отблясъкът на слънчевите лъчи в прозорците ми пречеше да видя какво прави вътре. След половин час устните ми така пресъхнаха от вятъра, че посегнах за манерката, но ръката ми замръзна във въздуха при хлопването на друга врата, този път откъм фасадата на къщата. Пити излезе на верандата. Беше сменил мократа си зелена риза със сива. И тя някога ми беше принадлежала. Той вдигна глава, сякаш за да подуши вятъра. Ето в какво се бе превърнал брат ми — в животно, което е готово да нападне, ако усети опасност. И то заради мен.
„Престани да разсъждаваш по този начин!“ — смъмрих се аз наум.
Пити слезе по стълбите, заобиколи къщата и пулсът ми се ускори, защото се качи в пикапа и закопча предпазния си колан. Кабината на колата бе обърната към мен, но не бе огряна от слънцето, така че можах да видя брадясалото лице с втренчени очи през предното стъкло, преди пикапът да направи остър завой. Сред облаци прах синята кола пое надолу по пътя и скоро се скри сред поклащаните от вятъра дървета.
За момент бях сигурен, че очите ме лъжат. Действително ли бях видял това, което най-много исках да видя? Наистина ли бръмченето на лекотоварната кола заглъхваше в далечината?
В продължение на няколко, както ми се сториха, безкрайно дълги минути не смеех да помръдна. Може би Пити бе отишъл само да провери пощенската кутия на шосето и скоро щеше да се върне. Или някак бе усетил, че някой наблюдава къщата. Може би се бе престорил, че заминава, за да подмами натрапника да се покаже. Щом тръгнех към къщата, нямаше ли Пити да ме застреля от мястото сред дърветата, където се бе спотаил и наблюдаваше?
Слънцето се издигна по-високо. Вятърът се усили, огъвайки храстите около мен, но не ме разхлади. Напротив — утринта ми се стори прекалено топла. Имах чувството, че потта моментално изсъхва по напудрените ми с прах бузи. С изопнати до скъсване нерви, погледнах часовника си и установих, че от потеглянето на пикапа бяха изминали едва петнайсет минути. Ако Пити бе отишъл само до пощенската кутия, досета щеше да се е върнал. Огледах внимателно онази част на гората, в която се скриваше алеята. Ала клоните се люлееха от вятъра, така че бе невъзможно да забележа някакво движение, което да ми подскаже, че той се е покатерил на някое дърво и дебне.