Изнервен, счупих стъклото с дръжката на пистолета. Пак с него внимателно придърпах пердето към мен. След като го издърпах отвън, вече имах идеална гледка към кухнята или поне към видимата част от нея. Слязох обратно по стълбите, отидох до един храст, отчупих един изсъхнал клон и го окастрих. Предпочетох изсъхнал клон, защото исках да бъде здрав и да не се огъва. Върнах се на площадката пред вратата и погледнах през пролуката между пердето и рамката на прозореца. Като внимавах да не показвам главата или ръцете си, натиснах с клона врътката на резето надолу и тя се завъртя. Бравата издаде стържещ звук. С готов за стрелба пистолет, завъртях топчестата дръжка без да помръдвам от мястото си и натиднах вратата навътре.
Ужасяващият гърмеж ме накара да отскоча назад, а на отворената врата зейна десетинчова назъбена дупка. Ушите ми писнаха, сякаш някой ми беше ударил плесница. Ноздрите ми се изпълниха с острия мирис на барут.
Поех дълбоко дъх, за да събера сили, наведох леко глава и надзърнах предпазливо през вратата. Отляво на касата видях панти, което показваше, че вратата е била обърната. В кухненската ниша върху един тезгях бе закрепена ловна пушка. Здрава корда минаваше през макара, фиксирана зад пушката, после през друга, по-висока макара, и накрая през една метална кука, закована в горния край от вътрешната страна на вратата. Кордата беше опъната така, че пушката да стреля, когато вратата се отвори дотолкова, че да позволи на натрапника да се покаже и да бъде убит.
Огромната дупка на вратата ме накара да се запитам какво ли щеше да стане с мен, ако се намирах на неяно място. Догади ми се. Напомних си, че не трябва да се разсейвам нито за миг. Все още не бях сигурен дали Пити нямаше куче.
Разтревожен, насочих пистолета си към единствения друг изход от кухнята: сводестия вход отляво. Бученето в ушите ми пречеше да чуя каквото и да било. Не долових никакво движение.
Влязох в къщата.
15
Вятърът се усили. Когато затворих вратата, той нахлу през назъбената дупка и през счупения прозорец. Пристъпвах бавно, въпреки че изгарях от нетърпение. Когато минах край кухненската маса, опитът ми на архитект отново ме предупреди за нещо необичайно. Сводестият вход вляво бе единственият изход към останалата част на къщата. Това бе напълно безсмислено. Трябваше да има още една врата и то точно отпред, която щеше да осигури лесен достъп до мястото, където според мен се намираше стълбището за втория етаж. По начина, по който бяха разположени стаите на партера, слизащият отгоре бе принуден да заобиколи, като мине през антрето и стаите от другата страна на къщата, за да влезе в кухнята. Възрастна жена като госпожа Уорън едва ли би търпяла такова неудобство. Отсрещната стена не бе използвана за нищо. По-лесно и логично бе там да се пробие врата. Но защо не бе направено?
„А може би някога е имало врата“ — казах си аз. Приближих и тогава забелязах малка разлика между горния корниз на стената срещу мен и този на стената отляво. Бялата боя на отсрещната стена ми се струваше по-светла, отколкото на лявата. Мазилката изглеждаше по-гладка. Някой беше зазидал вратата, за да няма достъп до антрето.
Дали този някой беше Пити? И защо? Дори и за млад мъж би било досадно да заобикаля. Защо съзнателно си бе създал затруднения?
Единственият отговор, който ми хрумна, бе, че той беше зазидал тази врата, защото е искал да принуди евентуалния натрапник да измине дългия път през къщата. Поставил бе и други капани.
Естествено. Така от кухнята не можеше да се слезе в мазето. Входът за него сигурно бе в антрето. Но за да стигне до него, външният човек трябваше да мине през другите стаи.
Вятърът отвън продължаваше да фучи. Погледнах през сводестия вход към стаята вляво. До хладилника бе подпряна метла с дълга дръжка. Взех я и я размахах нагоре-надолу и наляво-надясно през входа, проверявайки дали няма и други приспособления (електронни лъчи например), които да задействат някакви оръжия.
Нищо не се случи.
Натиснах с дръжката пътеката, която бе постлана под сводестия вход.
Подът беше стабилен. Влязох в трапезарията, огледах дългата маса, столовете и бюфета, не забелязах други видими капани и тръгнах към следващия сводест вход. През него се виждаше помещение със стари тапицирани столове и диван, което госпожа Уорън сигурно бе използвала за всекидневна.
Пробвах друг участък от килима и се отправих към предната стая.