— Когато ми каза, че са те насилвали, помислих, че имаш предвид сексуално.
Направих още една крачка.
Пити също.
Вятърът се усили.
— Но ти не си говорил за сексуално насилие. Те са издевателствали над съзнанието ти! Над душата ти! Искали са да бъдеш Лестър толкова силно, че са те биели и са те оставяли да гладуваш; отнасяли са се с теб като с животно, докато не си изгубил представа кой си в деяствителност. Било е толкова ужасно, че накрая си бил готов да бъдеш който пожелаят, само и само да престанат да те измъчват и да ти дадат нещо за ядене.
— Те ме научиха на добрата книга — каза Пити. — „Истината ще те направи свободен.“ Йоан, осем, тридесет и две.
— Истината е, че това е минало! Мога да ти осигуря помощ, Пити! Все още не е твърде късно! Щом полицията разбере защо си извършил това, което си извършил, тя също ще поиска да ти се осигури помощ! Обещавам ти, животът може да е по-добър! Не оставяй Орвал и Юнис да съсипят отново живота ти! Спри да бъдеш това, в което са те превърнали, Пити!
— Не ме наричай Пити!
Гласът ми се пречупи.
— Не мога да ти опиша колко много съжалявам! Знам, че животът ти се е променил заради мен, че всичко щеше да е различно, ако не те бях изпратил да си ходиш вкъщи от онова бейзболно игрище! Но, по дяволите, ние бяхме още хлапета! Откъде можех да зная, че Дант ще те отвлекат? Никой не би могъл да знае това! Ти беше просто малкото ми братче, което се мотаеше в краката ми! Не исках това да се случи, Пити. — По лицето ми потекоха сълзи. — Откакто изчезна, не мина нощ, през която да не умолявах бог да те върне жив и здрав, да ми даде втори шанс! Позволи ми и аз да ти дам втори шанс, Пити! Позволи ми да ти дам живота, който Орвал и Юнис ти отнеха!
— Спри да ме наричаш Пити!
— Прав си. Когато дойде в дома ми, ти ме помоли да ти викам Питър, но аз не го направих. Вече не сме деца. Ти си Питър.
— Не! И така не ме наричай!
Без да откъсвам очи от спусъка на пушката, направих помирителен жест.
— Добре. Както кажеш, Лестър.
— Аз не съм Лестър!
— Не разбирам. Кой си тогава?
— Брад!
Мрачният му поглед ме убеди, че говори съвсем сериозно. Аз бях съсипал неговия живот. Сега той беше откраднал моя. Вземайки моите жена и син, той беше убеден, че е взел и моята самоличност. В съзнанието му той беше мен. Когато проумях дълбочината на лудостта му, краката ми омекнаха.
— Ужасно съжалявам. Бог да ти е на помощ — промърморих аз.
— Не. — Тонът му не оставаше съмнение, че се кани да натисне спусъка. — Бог да е на помощ на теб.
19
Взривът ме отхвърли в храстите. Не беше гръмнала пушката, а къщата. Когато сградата експлодира, ударната вълна ме повдигна във въздуха и ме запрати в шубрака. Разлетяха се отломки, откършени клони и листа.
Щом дойдох в съзнание, долових мириса на дим и чух пращенето на пламъци. Надигнах се мъчително до седнало положение. Главата ми се въртеше, гадеше ми се. Бученето в ушите ми бе непоносимо.
Бях запратен в някаква падина. Благодарение на това бях оцелял въпреки шрапнелите от взрива. Във въздуха се носеха вълма от дим, около мен лежаха тлеещи отломки. Храстите бяха обхванати от пламъци. Вятърът ги прехвърляше от дърво на дърво.
Като кашлях от пушека, се изправих с олюляване на крака. Огледах се за Пити. Спрях погледа си върху горящия кратер, където преди миг се издигаше къщата. Брат ми не беше на мястото, където бяхме стояли. Сигурно експлозията беше запратила и него в шубраците.
Пламъците настъпваха към мен. Кейт и Джейсън. Трябваше да ги намеря. Докато навлизах, препъвайки се, все по-навътре в гората, се молех жена ми и синът ми да са успяли да избягат достатъчно далеч, за да не ги застигне огънят.
А Пити да не е успял. Защото той щеше да направи всичко възможно да ги върне.
Стига да не беше мъртъв. Може би взривът го беше убил.
Но тогава къде беше тялото му? След експлозията бяха останали толкова малко укрития, че би трябвало да видя трупа му. Но къде беше той?
Вятърът довя дима към мен и аз се разкашлях още повече, като залитах през гората. Докато съм лежал в безсъзнание, огънят бързо се бе разраснал, прескачайки от дърво на дърво. Храстите се запалваха един след друг. Вървях на зигзаг, за да избегна пламъците от дясната ми страна, но в следващия миг открих, че отляво гори нов участък от гората.
Искаше ми се да извикам „Кейт! Джейсън!“. Но те изглеждаха толкова уплашени от мен по време на бягството ни от мазето на къщата, че не ми се вярваше да ми отговорят. Така по-скоро щях да увелича паниката им. А дори и да ми викнеха в отговор, колкото и невероятно да ми се струваше това, съществуваше риск Пити да ги чуе и да ги намери преди мен.