Да не говорим, че той можеше да се ориентира по виковете ми и да разбере къде съм.
Огнената стихия бушуваше около мен. Вятърът носеше облаци от дим. Като се препъвах и се борех да си поема дъх, излязох на някакво открито пространство. Пламъците отново ме изпревариха и се прехвърлиха на дърветата срещу мен.
Колко далеч бяха успели да стигнат Кейт и Джейсън? Спомних си за потока, който бях следвал в гората. Ако успеех да се добера до него, ако те го достигнеха също, щяхме да имаме шанс да се спасим.
Да отида при потока? Как? Докато заобикалях горящите участъци от гората, се бях заблудил. В паническото си бягство Кейт и Джейсън навярно се бяха загубили между дърветата също като мен. И може би сега се въртяха в кръг.
Извадих компаса от джоба на ризата си. Като се взирах в стрелката му с присвити заради дима очи, се обърнах с лице на северозапад — в противоположната посока на тази, от която се бях приближил към къщата. Прибрах компаса, наведох се, за да избегна един падащ горящ клон и се затичах на северозапад към все още незасегнатите от огъня дървета.
От пожара се носеше пукот и пращене. Сухите дънери експлодраха от горещината. От дървото от дясната ми страна внезапно се разлетяха парчета кора и дървесина и аз се хвърлих на земята, давайки си сметка, че този път гърмежът бе предизвикан от пушката на Пити.
Извадих пистолета си и останах поразен колко силно трепереше ръката ми. Инструкторката ми в Денвър ме бе предупредила, че независимо колко си добър в стрелбата по мишени, пак ще се окажеш неспособен да овладееш оръжието си, когато се стигне до борба на живот и смърт. Когато страхът вземе връх, всичките ти умения отиват на кино.
Пламъците се приближаваха. Не можех повече да стоя на мястото си. Но щом помръднех, Пити щеше да открие огън по мен. Припомних си всичко, което бяха изстрадали Кейт и Джейсън, и трудностите, през които бях преминал, за да ги открия. Спомних си как Пити ме остави да умра в планината. Яростта стегна мускулите ми. Ръката ми спря да трепери.
Притичах до друго дърво. Изстрелът на Пити обели кората му. Направих това, което Пити най-малко очакваше — втурнах се обратно към пламъците, към дървото, зад което одеве се бях скрил. Вече знаех къде се спотайва брат ми — в един храсталак, в който побързах да изстрелям три куршума. Димът ме обгърна. Задържах дъха си и се втурнах към храстите под прикритието на пушека, като натиснах още три пъти яростно спусъка. Но когато влетях с трясък в тях, вместо труп намерих само една празна гилза.
Наведох се, дишайки хрипливо, и огледах храсталака за някакво движение. Ала той целият се люлееше, тъй като сгорещеният от пламъците въздух усилваше вятъра. Празна гилза. Колко пъти беше стрелял по мен Пити? Доколкото знаех, поне два. Колко патрона имаше в ловната пушка? Спомних си какво бях научил от продавача в оръжейния магазин — повечето модели побираха четири в магазина си и един в патронника. Джобовете на ризата на Пити не бяха издути. Значи разполагаше минимум с три патрона.
Толкова силно ми припари на гърба, че затичах към по-далечно укритие. Бягайки приведен, стигнах до други храсти и като се възползвах от гъстия дим, се втурнах към един пън. Бум! Горната част на пъна се разхвърча на трески. Прониза ме ужасна болка в лявото рамо, сякаш ме бяха ужилили цял рояк стършели. Политнах назад и стрелях няколко пъти, докато падах. Стоварих се на земята с тайната надежда, че ме бяха улучили парчета дърво от пъна. Но кръвта по рамото ми подсказа, че съм бил засегнат от сачми. Единствената причина ръката ми да не е откъсната, се дължеше на факта, че Пити бе стрелял от голямо разстояние. И бе пропуснал целта си в хаоса от пушек и пламъци. Бяха ме улучили само част от сачмите.
Раненото ми рамо пулсираше. Не можех да движа ръката си. Обаче останалата част от тялото ми беше непокътната. Усетих такъв приток на енергия заради страха и повишения ми адреналин, че се претърколих до едно повалено дърво, знаейки, че не трябва да оставам на същото място, където бях паднал. Огънят отново опърли гърба ми. Носен от вятъра, димът ме обгърна. Пити сигурно също бе обвит в пушек и не можеше да ме види.
Измъкнах компаса от джобчето на ризата си и пак сверих посоката. Като се мъчех да сдържам кашлицата си, която можеше да издаде местоположението ми, тръгнах на североизток през димната завеса. Не виждах нищо на повече от пет крачки пред себе си. Готов да стрелям, ако зърна някоя заплашителна сянка, продължих да си проправям път през гората, като често поглеждах компаса.