Остин се качи последен в лодката, придружен от привлекателна червенокоса жена и двама мъже, единият от които с мургав тен, а другият толкова висок, че стърчеше като мачта.
Остин се ръкува с капитана и представи другите:
— Това са Пол и Гамей Морган-Траут и Джо Дзавала. Всички сме от НАМПД.
— Не знаех, че НАМПД имат мисия в нашия район — отвърна капитанът, като им стисна ръцете.
— Формално погледнато, нямаме. — Остин каза на останалите да го изчакат в столовата и отново се обърна към капитана. — Пътниците преживяха много трудности, някои имаха сериозни проблеми. Отгоре на всичко се изгубихме в мъглата и затова ви повикахме на помощ. Съжалявам за неудобството.
— Няма за какво. Това ни е работата.
— Все пак благодаря. Трябва да ви помоля за още една услуга. Бихте ли предали радиосъобщение за Руди Гън в централното управление на НАМПД във Вашингтон? Кажете му, че Остин и компания са добре и ще поддържат връзка с тях.
— Веднага ще се разпоредя.
— В такъв случай аз също ще се възползвам от една гореща супа — усмихна се Остин. Обръщайки се, той небрежно добави: — Между другото, в надуваемата лодка има две тела.
— Мъртви тела?!
— Много мъртви. Дали екипажът ви може да ги качи на борда, преди да вземете лодката на буксир?
— Да, разбира се.
— Още веднъж благодаря, капитане. — Остин се загърна в одеялото като индианец и тръгна към столовата.
Капитанът леко се подразни. Не беше свикнал някой да му дава нареждания. После се засмя. Дългогодишният му опит с различни екипажи и ситуации го беше научил добре да преценява хората. Усети, че това, което му се стори нахално безгрижие у Остин, всъщност е израз на изключителна самоувереност. Нареди на хората си да пренесат телата в медицинския кабинет, а след това да вържат лодката на буксир.
Самият той се върна на мостика и изпрати съобщението на Остин до НАМПД. Тъкмо приключваше с рапорта си пред командването на Бреговата охрана, когато лекарят го повика по интеркома. Капитанът изслуша развълнувания му глас, после слезе в кабинета. Двете тела, прибрани в чували, лежаха на носилки. Лекарят му даде ароматизиран вазелин, който да намаже под ноздрите си.
— Дръжте се — предупреди го той и отвори единия от чувалите.
Капитанът беше виждал и помирисвал трупове на различен етап на разложение в морето и силната животинска миризма, която се разнесе от чувала, не го изуми толкова, колкото самата гледка. Червендалестото му лице побеля. Брус беше презвитерианец до мозъка на костите си и нито пиеше, нито ругаеше. Това бе един от моментите, в които му се искаше да не бе толкова набожен.
— Какво, за бога, е това?! — пресипнало прошепна той.
— Същество от кошмарите — отвърна лекарят. — Никога не съм виждал нещо подобно.
— А другият?
Лекарят отвори и втория чувал. Там лежеше красив сивокос мъж на петдесет-шейсет години.
— Затвори ги — нареди капитанът. — От какво са умрели?
— И двамата… мъже са били убити от огнестрелно оръжие.
Капитан Брус му благодари и се насочи към трапезарията. Уплашените допреди малко лица сега го посрещнаха усмихнати, благодарение на щедрото вливане на храна и ром. На една маса видя Остин, който разговаряше с Пол и Гамей.
Остин слушаше, потънал в мисли, докато двамата се редуваха да му разказват за отвличането и пленничеството си. Когато погледът му срещна очите на капитан Брус, той топло се усмихна.
— Здравейте, капитане! Както виждате, горещо оценяваме гостоприемството ви.
— Радвам се да го чуя. Дали може да разменим няколко думи насаме, мистър Остин?
Остин забеляза сериозното му изражение. Беше му съвършено ясно за какво иска да говорят.
— Разбира се!
Капитанът го заведе в една каюта, близо до трапезарията и го покани да седне.
— Имам някои въпроси към вас.
— Давайте!
— За тези тела. На кого… или на какво са те всъщност?
— Едното е на шотландски химик на име Маклийн, Ангъс Маклийн. Не съм сигурен на кого е или е било другото. Казаха ми, че е мутант, резултат от несполучлив научен експеримент.
— Що за експеримент може да създаде такова чудовище?
— Не съм запознат с подробностите.
Капитанът поклати глава невярващо.