— Кой ги е застрелял?
— Бяха убити при опит за бягство от острова, къде то са били държани в плен. — После съобщи координатите.
— Забраненият остров? Патрулирам из тия води две десетилетия, а кракът ми не е стъпвал там. Какво, за бога, правехте там?
— Колегите ми Пол и Гамей Траут, както и пилотът на батискафа „Алвин“, бяха задържани против волята им. Отидохме на спасителна операция и се сблъскахме с някои проблеми.
— Кой ги е държал в плен?
— Не знам. Предлагам да изясним всичко това, като стигнем до брега.
В каютата влезе млад моряк и подаде на капитан Брус сгънат лист хартия.
— Тези съобщения току-що пристигнаха, сър.
— Благодаря.
Капитанът се извини и ги прочете. После подаде едното на Кърт. Беше от Руди Гън и гласеше:
„Радвам се, че сте добре. Чакам подробности.
Когато прочете другото съобщение, капитанът повдигна вежди.
— Явно имате добри връзки, мистър Остин. От адмиралтейството са се свързали с централата на Бреговата охрана. Заръчали са да се отнасяме с изключително внимание към вас и да ви осигурим всичко, което пожелаете.
— В британските кораби още ли се прави грог?
— Не, но в каютата си имам бутилка хубаво шотландско уиски.
— Ще свърши чудесна работа — отвърна Остин.
26
Съвсем друго посрещане ги очакваше в Къркуол, столицата на Оркни. На брега бяха наредени автобус, катафалка и двайсетина души в бели предпазни костюми с качулки.
Остин стоеше на перилата заедно с капитан Брус.
— Това е или екип за деконтаминация, или последният писък в британската мода.
— Така, като гледам, хората ми няма скоро да излязат в отпуск — рече капитанът. — „Скапа“ и екипажът са поставени под карантина, в случай че сте ни оставили някой гаден микроб на борда.
— Съжалявам, че ви причинихме толкова неприятности, капитане.
— Глупости! Определено ни разнообразихте. Пък и, както казах, това ни е работата.
Остин стисна ръката му, а после слезе по мостчето заедно с другите бегълци. Всеки от тях, щом стъпеше на земята, трябваше да облече прозрачен найлонов костюм, шапка и хирургична маска. След това ги изпратиха до автобуса, а труповете натовариха в катафалката. Помолиха ги да не вдигат щорите на прозорците. След около пет минути автобусът спря пред голяма тухлена сграда, може би някогашен склад.
Вътре в сградата беше опъната голяма палатка, предназначена за деконтаминационна лаборатория и обслужвана от други хора в бели защитни облекла. Всички, които бяха стъпвали на острова, бяха помолени да вземат душ, а дрехите им бяха прибрани в найлонови чували и отнесени за анализ. След това им раздадоха болнични дрехи. Почувстваха се като група пациенти в психиатрия, наобиколени от доктори в найлонови защитни облекла, които трябваше да определят дали са годни да се завърнат в човешкото общество. Въпреки унижението, с тях се отнасяха изключително любезно.
След прегледа Остин и колегите му от НАМПД получиха току-що изпраните си и грижливо сгънати дрехи. После ги отведоха в малка, сравнително гола стая само с няколко стола и маса. Зад масата седеше мъж в костюм на тънки райета, който при влизането им стана и се представи като Антъни Мейхю. Каза, че е от МИ5, британското вътрешно разузнаване, и ги помоли да седнат. Мейхю имаше изящни черти и изискан акцент, което накара Остин веднага да попита:
— Оксфорд?
— Всъщност Кеймбридж — усмихна се той. Говореше с кратки изречения, сякаш мислено орязваше всички излишни думи. — Разликата е трудно доловима. Извинявам се за притеснението от докторите и лабораторните служители в скафандри. Надявам се да не е било проблем.
— Ни най-малко. Бездруго имахме отчаяна нужда от душ — отвърна Остин.
— Моля ви, предайте на тези, които перат дрехите, да слагат по-малко кола на яките — допълни Дзавала.
Мейхю се разсмя.
— Обещавам! МИ5 добре познава с работата на Специалния екип на НАМПД. Но когато капитан Брус докладва за трупове, тайни експерименти и мутанти, от МИ5 се паникьосаха като най-обикновени държавни служители, каквито всъщност са. Поискаха да се уверим, че няма да замърсите Британските острови.
Остин направи гримаса.
— Не подозирах, че миришем чак толкова.
Мейхю го погледна неразбиращо, после отново избухна в смях.