— Няма проблем — успокои го Ролинс с добродушна усмивка и сръчно намести товара на раменете си. — Преди да стана мастилен плъх, работех като доставчик на провизии за хижите в Уайт Маунтин в Ню Хемпшир.
Льоблан ги поведе по една пътека, която се изкачваше на стотина метра през хилавите борове. Над линията на дърветата земята беше покрита само с камъни, а пътеката бе очертана с жълта маркировка. Тя скоро стана стръмна и гладка заради изгладените от хилядолетното въздействие на ледника скали. Стичащата се вода я правеше хлъзгава и коварна. От време на време пресичаха цепнатини, пълни с мокър сняг.
Несвикнал с височината, репортерът пъхтеше от напрежение. Когато най-сетне спряха до една почти вертикална стена от черен камък, той си отдъхна с облекчение. Бяха се изкачили почти шестстотин метра над езерото, което блестеше на лъчите на обедното слънце. Ледникът не се виждаше, скрит зад възвишението, но Ролинс усещаше студения полъх, сякаш някой е забравил отворен хладилник.
Търстън посочи един кръгъл бетонен отвор в основата на отвесната скала.
— Добре дошли в Ледения палат!
— Прилича повече на шахта от канализация — усмихна се Ролинс.
Търстън се засмя и се наведе, мушкайки глава в гофрирания метален тунел, широк около метър и половина в диаметър. Другите го последваха приведени с товарите на гръб. След стотина метра проходът свърши и пред тях се откри друг слабо осветен тунел. Лъскавите от влагата оранжеви стени от метаморфна скала бяха просечени от тъмни минерали.
Ролинс се огледа смаян.
— От тук можете и камион да прекарате!
— Че и ще му бъде широко — съгласи се Търстън. — Девет метра височина, девет метра широчина.
— Жалко, че Фифи не може да мине през канализацията — рече Ролинс.
— Мислили сме си и за това. Близо до електроцентралата има вход, достатъчно голям за автомобил, но Бърни се страхува да не я очука по тунелите.
— Фифи е твърде деликатна — възмути се Льоблан.
Той отвори един пластмасов шкаф на стената и подаде на другите двама гумени ботуши и каски с челници.
След минути стъпките им кънтяха в тунела. Ролинс присвиваше очи, за да види по-напред в тъмнината.
— Не е точно „Бродуей“.
— Осветлението е монтирано от компанията, построила тунелите. Оттогава много от изгорелите крушки никога не са били сменяни.
— Сигурно и друг път са ви питали, но какво ви насочи към глациологията?
— Да, не чувам за първи път този въпрос. На хората, глациолозите им се струват странни птици. Ние изучаваме огромни, древни, бавно движещи се маси от лед, на които са им нужни векове, за да стигнат донякъде. Трудно може да се нарече работа за възрастен човек. Ти какво ще кажеш, Бърни?
— Може и да си прав, ама веднъж се запознах с много красива ескимоска в Юкон.
— Истински глациолог — похвали го Търстън. — Общото помежду ни е любовта към красотата и желанието да се измъкнем от кабинета. Много от нас са били съблазнени от първата си вдъхновяваща среща с някое ледено поле. — Той махна с ръка към тунела. — Иронията е, че прекарваме по-голямата част от времето си под ледника, далеч от слънчевите лъчи, като къртици.
— Виж какво стана с мен — рече Льоблан. — Един градус температура и сто процента влажност. Преди бях висок и рус, сега съм сбръчкан и проскубан звяр.
— Ти си си нисък и проскубан звяр, откакто те познавам — възрази Търстън. — Вярно, че прекарваме тук по три седмици и сме заприличали на къртици. Но даже Бърни ще се съгласи, че сме късметлии. Повечето глациолози наблюдават ледниците само отгоре. А ние можем да се вмъкнем в него и да го погъделичкаме по коремчето.
— В какво точно се състои експериментът ви?
— Провеждаме тригодишно изследване на движението на ледниците и въздействието им върху скалите под тях. Надявам се, когато го напишеш в статията, да звучи по-вълнуващо.
— Няма да бъде трудно. При целия този интерес към глобалното затопляне, глациологията се превърна в доста гореща тема.
— И аз така чувам. Отдавна закъсняло признание. Ледниците наистина се влияят от климата и могат да ни информират за температурата на земята преди хиляди години с точност до няколко градуса. Освен това те могат и да провокират промени в климата. Ха, ето че стигнахме. Клуб „Дормьор“!
В нещо като ниша бяха разположени четири малки постройки, подобни на фургони.