Гамей явно се ядоса. Избълва гневен поток от думи на френски, ръкомахайки към Пол. Въоръжените мъже се разсмяха на семейната свада. Куршумената глава изгледа Гамей от глава до пети с далеч не безразличен поглед. След това двамата заедно с кучето се качиха обратно в „Мерцедеса“ и го дръпнаха от пътя, за да може Пол да обърне. Когато потеглиха, Гамей им махна за поздрав и те възторжено й отговориха.
— Май се запознахме с приятеля на Кърт — рече Пол.
— Определено отговаря на страховитото описание.
— Държа се доста по-приветливо, отколкото се очакваше. А ти накара дори кучето да се усмихне. Какво им наприказва?
— Че си идиот и заради тебе сме се изгубили.
— Аха… а какво ти отвърна плешивият?
— Че с удоволствие ще ми покаже пътя. Май флиртуваше с мен.
Траут я погледна косо.
— Днес за втори път използваш женския си чар — първо с Берт, сега с куршумената глава и неговия копой.
— В любовта и войната всичко е позволено.
— Войната не ме притеснява. Но на всички французи, които срещаме, по погледа им личи, че мислят само за секс с теб.
— О, я стига! Попитах го дали може да пообиколим наоколо и да разгледаме лозята. Той каза, че няма проблем, стига да стоим далече от оградата.
Траут сви по първия черен път, който видя, и колата заподскача между лозята. След няколко минути спряха до група берачи, които пушеха край пътя. Имаше около дузина тъмнокожи мъже, които явно говореха с шефа си. Гамей се представи и обясни, че са американци и се интересуват от закупуване на вино. Когато каза, че Марсел им е позволил да покарат между лозята, мъжът се намръщи.
— А, този ли — каза той свъсено, после се представи като Ги Маршан, ръководител на групата работници. — Това са имигранти от Сенегал. Работят много усърдно, затова се отнасяме добре с тях.
— Спряхме в бистрото и се заговорихме с Бертран — каза Гамей, — той ни каза, че тук се произвежда невероятно вино.
— Да, така е. Елате, ще ви разведа.
Той махна на берачите да се връщат на работа и поведе семейство Траут между лозята. Беше словоохотлив и въодушевен от работата си, така че нямаше нужда Пол и Гамей отново да се правят на сноби познавачи. Достатъчно беше да кимат, докато Ги разказваше за почвата, климата и гроздето. Мъжът спря под една асма, откъсна няколко зърна и ги подаде на Пол и Гамей. Самият той смачка едно зърно, подуши го и близна сока с върха на езика. Те направиха същото, цъкайки с език от възхищение. Когато се върнаха на пътя, видяха, че работниците товарят щайги с грозде в един камион.
— Къде се бутилира виното? — поинтересува се Пол.
— В самото имение. Мосю Емил държи на всяка бутилка.
— Кой е мосю Емил?
— Емил Фошар, собственикът на тези лозя.
— Според вас дали можем да се запознаем с него?
— Не, той е доста затворен човек.
— Значи никога не го виждате?
— О, виждам го — отвърна Маршан, като завъртя очи и посочи нагоре към небето.
Двамата Траут проследиха погледа му.
— Не разбирам — каза Гамей.
— Лети отгоре с малкия си червен самолет, за да ни наблюдава.
Ги обясни, че Емил сам пръска лозята. Разказа им, че веднъж бил напръскал и работниците с пестициди. Част от тях се почувствали много зле и се наложило да бъдат лекувани в болница. Всички работници били нелегални имигранти и си затраяли, но Маршан заплашил, че ще напусне, и им издействал парична компенсация. Казали му, че било случаен инцидент, но според него Емил го направил нарочно. Фошар обаче му плащали добре и той не се оплаквал.
Докато Маршан говореше, работниците приключиха с товаренето. Пол проследи камиона с очи, докато се отдалечаваше по черния път. След триста метра камионът зави наляво и се насочи към една порта в електрическата ограда. Пол имаше набито око за детайлите и забеляза, че пред портата стоят двама пазачи. Видя как камионът забави ход, после му махнаха да мине и затвориха портата след него.
Той потупа Гамей по рамото и каза:
— Мисля, че е време да си вървим.
Благодариха на Маршан, качиха се в колата и потеглиха към главния път.
— Интересен разговор — отбеляза Гамей. — Емил изглежда точно толкова мил, колкото Кърт го описа.
Пол само изръмжа в отговор. Гамей беше свикнала с киселите му настроения — навик, който бе наследил от предците си, но този път забеляза нещо по-дълбоко в нечленоразделния му отговор.