— Кажи ми дали наистина мислиш, че това е работа на хирург.
Кожата й беше топла и стегната, със съвършен тен и без следа от бръчки.
— Невъзможно! — прошепна Скай.
Мадам Фошар пусна ръката й, изправи се и се върна на мястото си. Изпъна дългите си, тънки пръсти, за да види Скай опънатата им кожа.
— Не се бой, не полудяваш. Аз съм същият човек, който покани двама ви с мистър Остин на маскения бал. Вярвам, че той е добре.
— Не знам — отвърна предпазливо Скай. — Не съм го виждала от няколко дни. Как…
— Как се превърнах от сбръчкана бабичка в млада красавица ли? Дълга история — каза Расин със замечтан поглед. — Нямаше да бъде толкова дълга, ако Жул не беше избягал с шлема. Щяхме да си спестим десетки години изследвания.
— Не разбирам.
— Ти си специалистката по антики. Кажи ми какво знаеш за шлема.
— Че е много стар. На петстотин години или повече. От изключително висококачествена стомана. Може да е било използвано желязо от метеорит.
Мадам Фошар повдигна вежди.
— Много добре. Шлемът е изработен от звезден метал и е спасил не един Фошар в битка. Бил е претопяван и преработван през вековете и предаван през поколенията на истинските лидери в семейство Фошар. По право принадлежеше на мен, не на брат ми Жул.
На Скай й трябваха няколко секунди да проумее думите.
— Брат ви!
— Точно така. Жул беше с една година по-млад от мен.
Скай се опита да пресметне наум, но в главата й беше същински водовъртеж.
— Никога не питай една дама за възрастта й — усмихна се само с устни мадам Фошар. — Но ще ти спестя усилията. Минала съм стоте.
Скай поклати глава невярващо.
— Скептицизмът ти ме обижда — каза мадам Фошар, макар изражението й да говореше точно обратното. — Искаш ли да чуеш подробности?
Скай беше раздвоена между научното си любопитство и отвращението си.
— Видях какво се случи с Кавендиш, само защото знаеше твърде много за вас.
— Лорд Кавендиш беше досадник и приказливец. Но ти се ласкаеш, мила. Когато станеш на моите години, ще се научиш да гледаш на нещата в правилната им перспектива. Мъртва не си ми нужна. Живата стръв винаги е по-примамлива.
— Стръв? Но за какво?
— Не за какво, а за кого. За Кърт Остин, разбира се.
Малко след пет часа работният ден на лозята на Фошар, започнал още при първите лъчи на слънцето, приключи. Докато берачите се прибираха в примитивните си общежития, от хълмовете заприиждаха натоварени с грозде камиони, които се събраха пред портата в електрическата ограда. Отегчен пазач им махаше с ръка да минават и камионите се насочваха към бараката, където гроздето щеше да бъде разтоварено, за да се смачка, да ферментира и да се бутилира.
Когато последният камион спря пред бараката, от него скочиха двама души и хукнаха към гората. Доволни, че никой не ги забеляза, Остин и Дзавала се опитаха да изтупат калта от дрехите си и да избършат гроздовия сок от лицата и ръцете си, но без особен успех.
Дзавала изплю пръстта, с която беше пълна устата му.
— За последен път се оставям Траут да ме убеди в някой от откачените си планове! Приличаме на лилав вариант на Сините мъже.
Остин вадеше гроздови зърна от косата си.
— Трябва да признаеш, че беше гениално хрумване. Кой би очаквал да се маскираме като чепки грозде?
Планът на Пол беше наглед елементарен. Двамата с Гамей направиха още една обиколка на лозята, само че с Остин и Дзавала, скрити на задната седалка. Спряха да кажат „здрасти“ на Маршан, с когото се запознаха още първия път. Докато си бъбреха с него, камионът спря пред колата им. Остин и Дзавала изчакаха да го натоварят, а после се измъкнаха крадешком от колата, качиха се в каросерията на движещия се камион и се заровиха в гроздето.
Мрачните гори сякаш бяха извадени от роман на Толкин. Остин носеше малко устройство, на което би завидял и магьосникът Гандалф. Миниатюрният GPS щеше да ги отведе право до замъка с точност от няколко метра. Все пак в началото използваха прост компас, за да излязат от гората в правилната посока.
Гората беше гъста, обрасла с бодливи храсти и треви, в които краката се оплитаха, сякаш Фошар някак бяха успели да заразят със злината си и растителността наоколо. Слънцето се спускаше все по-ниско над хоризонта и гората притъмняваше. Двамата мъже вървяха в сумрака, препъваха се в корените, а острите като игли тръни закачаха дрехите им. Най-сетне излязоха от гората и се озоваха върху пътека, която водеше до доста използвани релси. Остин често поглеждаше GPS–a. Скоро съзряха светлини между дърветата.