Свиха зад последните дървета и наблюдаваха пазача, който вървеше покрай рова. Щом мъжът се скри зад стената на замъка, Остин включи хронометъра на часовника си.
— Имаме късмет — рече Дзавала, — само един часови.
— Това не ми харесва. Краткото ми познанство със семейство Фошар ме убеди, че не се отнасят нехайно към охраната.
Още по-подозрително беше, че мостът над рова беше спуснат, а решетката на портата — вдигната. Водата във фонтана ромолеше мелодично. Цялото това спокойствие някак противоречеше на впечатленията му от последната му визита тук, когато летеше с „Ролс Ройс“-а под дъжд от куршуми. Сега всичко изглеждаше прекалено гостоприемно.
— Мислиш, че е капан ли?
— Липсва само голямо парче сирене.
— Какви са вариантите?
— Не са много. Можем да се върнем или да продължим напред, като се стремим да вървим една крачка пред лошите.
— Аз хапнах достатъчно грозде — рече Дзавала. — Ти не спомена нищо за стратегиите за бягство.
Остин го потупа по рамото.
— Предстои ти вълнуваща обиколка на замъка Фошар, а ти вече си мислиш как да си тръгнеш!
— Прощавай, но аз не мога да бъда безгрижен като теб. Надявам се на по-достойно оттегляне от плаване с „Ролс-Ройс“ в ров с вода.
Остин потръпна от спомена.
— Добре, ето какъв е планът. Ще предложим размяна на Емил и Скай.
— Не е зле като идея, само дето ти удави Емил.
— Мадам Фошар не знае. А когато разбере, ние отдавна ще сме изчезнали оттук.
— Не те ли е срам, да блъфираш с възрастна дама! — Дзавала сви замислено устни. — Харесва ми, но какво ще правим, ако не захапе? Ще викнем полиция?
— Де да беше толкова просто. Представяш ли си как ченгетата тропат на портата и охраната казва: „Моля, претърсете навсякъде“. Влизал съм в подземията: там можеш да укриеш цяла армия. Ще минат седмици, преди да открием Скай.
— А времето не е на наша страна.
Остин се замисли.
— Един час струва колкото сто години — каза той, като погледна часовника си.
— Това от твоите философски книги ли е? Остин учеше философия и етажерките в бунгалото му на брега на Потомак бяха претъпкани със съчиненията на велики мислители.
— Не, нещо, което доктор Маклийн ми каза веднъж.
В този момент пазачът се появи от другата страна на замъка и прекъсна разговора им. Остин спря хронометъра. Бяха минали точно шестнайсет минути.
Веднага щом пазача започна следващата си обиколка, Остин даде сигнал на Дзавала. Двамата се втурнаха през откритото пространство покрай рова, стигнаха до моста и влязоха в двора. Движеха се в сенките покрай стената и с черните си дрехи почти не се забелязваха. Прозорците на първия етаж на замъка светеха, но наоколо нямаше никаква охрана, което още повече засили подозренията на Остин.
Инстинктите и този път не го подведоха. Когато Дзавала стигна до вратата на стълбището към укрепленията, се оказа, че за разлика от предния път, сега тя беше широко отворена и приветливо ги канеше да се качат на стената и да пресекат тясното мостче до кулата. Остин обаче имаше други планове. Той поведе Дзавала по калдъръма към задната част на замъка и двамата слязоха по малките каменни стълби до обкована в желязо дървена врата.
Остин натисна дръжката. Беше заключена. Извади малка ръчна дрелка и трионче от раницата си, проби няколко дупки и изряза кръгъл отвор. Бръкна с ръка, напипа резето и го вдигна. Лъхна ги миризма на гнило като от устата на мъртвец. Включиха фенерите си, влязоха и затвориха след себе си.
Слязоха по няколко стълбища. Остин спря за кратко при тъмниците, където Емил бе демонстрирал кървавата си почит към Едгар Алан По. Махалото се клатеше над дървената маса, но от злощастния лорд Кавендиш нямаше и помен.
Остин влезе по погрешка в няколко задънени коридора, но като цяло безпогрешното му чувство за ориентация го водеше в правилната посока. Скоро прекосиха костницата и се насочиха към оръжейната. И тук вратата беше отключена. Остин я отвори и Дзавала влезе. Напомнящата на катедрала зала тънеше в мрак, с изключение на мъждиво сияние от дъното на кораба, което се отразяваше от лъснатите брони и оръжия.