Дзавала огледа витрините.
— Уютно! Харесва ми съчетанието на готика и тежък метал. Кой е дизайнерът?
— Същият, който работил и за маркиз дьо Сад.
Двамата мъже прекосиха залата, минавайки покрай смъртоносните реликви, на които се крепеше богатството на Фошар. С приближаването им до рицарите светлината се усилваше. Остин вървеше напред и когато стигна до тях, съзря Скай.
Тя седеше в груб дървен стол, покрай който бяха наредени мангали. Ръцете и краката й бяха здраво вързани с въже, а устата й беше залепена с тиксо. От двете й страни стояха лъскави брони, сякаш готови да я защитават от свирепа атака.
Очите на Скай се разшириха и тя заклати яростно глава. Остин тъкмо посегна да извади ножа си, за да я освободи, когато мерна нещо с периферното си зрение. Бронята от дясната му страна се движеше.
— Мамка му! — изруга той поради липсата на по-добра идея.
Дрънчейки на всяка крачка, рицарят вдигна ръката с меча и продължи да настъпва като робот към Остин. Той направи няколко стъпки назад.
— Някакви идеи? — попита Дзавала.
— Не и ако не носиш отварачка за консерви.
— Ами пистолетите?
— Много шум ще вдигнем.
Другата броня също оживя и тръгна към тях. Приближаваха учудващо бързо. Остин осъзна, че ножът ще му помогне колкото и клечка за зъби. Скай се бореше отчаяно на стола си.
Остин не беше готов да го накълцат като салам. Той наведе глава и се затича като американски футболист към по-близката броня, удряйки я с цялата си тежест право в коленете. Бронята се олюля, изтърва меча и падна назад със страшен трясък. Обитателят й потрепна с крака и замръзна на място.
Другият се поколеба. Дзавала повтори маневрата на Остин със същата ефективност. Втората броня също се стовари на пода. Остин побърза да среже въжетата, с които беше вързана Скай, а Дзавала се наведе над двамата злополучни рицари.
— С един удар — рече той гордо. — Колкото по-големи са, толкова по-тежко падат.
— Оказа се, че часовете гледане на футболни мачове не са отишли напразно.
— А ти се притесняваше за шума! Тези двамцата вдигнаха дандания като скелети, правещи любов на ламаринен покрив.
Остин сви рамене и внимателно отлепи тиксото от устата на Скай. Помогна й да стане. Тя се изправи на треперещите си крака, прегърна Остин и го дари с една от най-дългите и горещи целувки, които някога бе преживявал.
— Мислех, че вече никога няма да те видя! — каза тя.
От сенките в дъното се чу сребрист смях и от там се появи висок строен силует на жена, чието лице бе покрито с воал. Прозрачната тъкан стигаше чак до петите й. През воала проникваше светлина и очертаваше идеалната й фигура.
— Очарователно, безкрайно очарователно! — каза тя. — Но трябва ли всеки път да идвате и да си отивате с такъв драматизъм, мосю Остин?
Зад жената пристъпи Марсел с автоматичен пистолет в ръка. От ъглите се появиха още шестима въоръжени мъже. Марсел взе пистолетите на Остин и Дзавала.
Остин погледна безжизнените брони на пода.
— Като гледам тая купчина ламарина, не съм единственият със склонност към драматизъм.
— Знаете, че обичам театъра. Присъствахте на маскения ми бал.
— Маскеният бал…
Тя бавно вдигна булото от лицето си. Косата й, която имаше вид на изпредена от златни нишки, падна тежко върху раменете й. После бавно и прелъстително свали целия воал, сякаш развиваше скъп подарък. Беше облечена в дълга бяла рокля. На тънкия й кръст проблясваше златен колан с триглав орел. Остин се взря в студените й очи и сякаш го удари мълния.
Макар да знаеше за тайните разработки, свързани с ензимите от Изгубения град, логичният му мозък беше отказал да ги приеме докрай. По-лесно му беше да си представи, че при неправилна употреба формулата на Философския камък може да създаде кошмарни мутанти, отколкото да си представи, че може да превърне един смъртен в удивително красиво, богоподобно същество. Дори да допуснеше, че тя може да удължава живота, през ум не му минаваше, че ще може да върне времето назад с петдесет години.
Най-сетне Остин си възвърна дар словото.
— Виждам, че работата на доктор Маклийн се е оказала много по-успешна, отколкото някой е очаквал.
— Не го прехвалвайте. Той беше по-скоро като акушер при раждането. Самата формула за живота, който гори в мен, беше създадена, преди той да се роди.