Остин си мислеше за друго: последните думи на Маклийн. Очите му леко просветнаха.
— Безумният ви замисъл никога няма да се осъществи — каза той тихо.
Расин го изгледа яростно и сви презрително устни.
— Кой ще ме спре? Вие ли? Как смеете да противопоставяте жалкия си интелект на мъдрост, трупана цял век?
Тя отвори стъкленицата, допря я до устните си и изпи съдържанието й. Лицето й сякаш засия с аура. Остин я погледна изумено за миг, съзнавайки, че става свидетел на чудо, но бързо се отърси от магията. Расин забеляза, че той натисна хронометъра на часовника си.
— Може спокойно да го изхвърлите — каза тя подигравателно, — в моя свят времето няма да има никакво значение.
— Простете, че ще пренебрегна съвета ви, но в моя свят времето все още има голямо значение.
Тя го изгледа, отметнала високомерно глава, след това даде знак на Марсел. Той се приближи и отведе тримата пленници в катакомбите.
Когато дървената врата се отвори и Марсел ги подкара навътре в коридорите, в ума му проблесна предупреждението на френския пилот: „Фошар имат минало“.
Остин погледна часовника си и се помоли на боговете, бдящи над глупаците и авантюристите, което често е едно и също. С малко късмет злото семейство нямаше да има бъдеще.
Расин грабна един факел от стената и се втурна през вратата. Опиянена от свободата на преоткритата си младост, тя слезе грациозно по стълбите към катакомбите. Ученическото й въодушевление странно контрастираше с мрачната атмосфера, влажните стени и покритите с лишеи тавани.
Зад Расин вървяха Скай, Остин и един пазач, който следеше всяко негово движение, после Дзавала и още един пазач. Най-отзад крачеше Марсел, дебнещ като овчарско куче някой да не се отклони. Процесията мина покрай костницата и тъмниците, а след това слезе по стълбите още по-дълбоко в катакомбите, пълни с тежък и застоял въздух.
След последното стълбище се озоваха в тесен, сводест проход, дълъг трийсетина метра, който ги отведе до каменна врата. Двамата пазачи я отместиха. Отвори се тихо, сякаш беше монтирана на релси. Докато вървяха по следващия коридор, Остин се опита да прецени възможностите за бягство и стигна до извода, че такива няма. Поне засега. Пол и Гамей Траут бяха инструктирани да чакат, докато ги повика.
Идеше му сам да се срита. Сгреши в преценката си. Расин беше безскрупулна, беше поръчала убийството на брат си, но той дори не подозираше, че ще се отнесе така безчувствено към съдбата на собствения си син. Погледна към Скай. Тя се владееше добре — беше прекалено заета да маха паяжините от косата си, за да мисли за бъдещето. Единствено, за което Остин се молеше в момента, бе да не се наложи тя да плати за погрешните му преценки.
Проходът отново свърши с каменна врата. Расин мина през нея и размаха факела във въздуха. Пламъкът запращя и освети каменна плоча, широка около шейсет сантиметра, която сякаш стърчеше в празното пространство от ръба на пропаст.
— Наричам го Моста на въздишките — каза Расин, а гласът й отекна в бездната. — Много по-стар е от този във Венеция. Чуйте! — Вятърът виеше долу като хор от изгубени души и развяваше дългата й сатенена коса. — Най-добре не спирайте.
После тръгна смело напред по плочата.
Скай се поколеба. Остин я хвана за ръката и двамата заедно последваха трепкащия пламък от факела в ръцете на Расин. Вятърът издуваше дрехите им. Разстоянието беше по-малко от десет метра, но те се чувстваха така, сякаш трябва да изминат десет километра над пропастта.
Дзавала, който беше роден атлет и бивш боксьор, премина по моста с увереността на опитен въжеиграч. Пазачите, включително Марсел, пристъпваха бавно и отдалеч личеше, че не харесват тази част от задълженията си.
Стигнаха до здрава дървена врата, която ги изведе от мрежата от тунели. Озоваха се сред някакво огромно пространство. Въздухът беше сух и наситен с ухание на борове. Намираха се на пътека, широка около три метра. Расин се приближи до ниската стена между две масивни квадратни колони и махна на другите да я последват.
Пътеката всъщност представляваше най-горният ред на амфитеатър. Към арената се спускаха още три реда седалки, осветени от наредени в кръг факли. Местата бяха заети от стотици безмълвни зрители.