— А какво ще кажеш да излезем оттук и да се нахраним като бели хора в трапезарията?
Гамей отметна косата си.
— Това е най-доброто предложение, което чувам днес.
Това бяха сигурно най-вкусните чийзбургери в целия свят. След час, освежени и заситени, двамата Траут се върнаха в лабораторията. Пол погледна контейнера, но зелената маса вътре му се стори непроменена.
— Може ли да погледна по-отблизо? На тази светлина не се вижда добре.
Гамей му посочи едни дълги пинсети.
— Използвай тях. Можеш да разгледаш пробата в тази мивка.
Пол извади кълбото водорасли от контейнера, занесе го до мивката и го пусна в пластмасовото корито. Само по себе си изглеждаше съвсем невинно. Не беше красиво, но предизвикваше възхищение с функционалността си. Мустачетата му се закачаха за мустачетата на другите водорасли и заедно образуваха огромния килим, превзел океана. Траут го побутна с пинсетите и се опита да го вдигне. Водораслото се скъса и падна обратно.
— Съжалявам, скъсах го — каза той на Гамей.
Тя го изгледа странно и взе пинсетите от ръката му. Хвана другия край на растението, но то отново се скъса. Повтори експеримента. Тънките израстъци се късаха с лекота. Тя взе един от тях, пренесе го на масата, наряза го, сложи тънките парченца на предметни стъкла и ги разгледа под микроскопа.
След малко вдигна поглед от окуляра.
— Умират!
— Какво!? — Траут надникна в мивката. — На мен ми изглеждат съвсем здрави.
Тя се усмихна и откъсна още няколко мустачета.
— Това никога не може да стане със здраво водорасло. Мустачетата са като много здрава гума. А тези са крехки.
Гамей повика асистентите си и ги помоли да приготвят предметни стъкла с различни части от пробата. Когато отново вдигна глава от микроскопа, очите й бяха зачервени, но на лицето й грееше широка усмивка.
— Първа фаза на некроза. С други думи, умира. Ще опитаме и с другите проби, за да се уверим.
Тя наля от течността с бактериите в другите контейнери и изчакаха още един час. Микроскопският анализ потвърди предположението им. Всички проби, изложени на контакт с бактериите, умираха.
— Бактериите всъщност ядат нещо от горгоновата трева, което й е необходимо за оцеляването — каза тя. — Ще трябват още изследвания.
Траут взе стъкленицата с бактериите.
— Кой е най-ефективният начин да използваме гладните гадинки?
— Трябва да добием голямо количество, да ги разпространим и да ги оставим да си свършат работата.
Пол се усмихна.
— Как мислиш, дали британското правителство ще ни позволи да използваме подводницата на Фошар, за да ги пръснем навсякъде? Тя притежава и капацитета, и нужната бързина.
— Мисля, че и салто ще направят, само и само да не се окажат островите им изолирани от целия свят.
— Маклийн отново ни спаси живота — поклати глава Траут. — Даде ни надежда, че можем да победим проклетото нещо.
— И Кърт заслужава признание.
— Да, той каза, че трябва да се върнем в Изгубения град и да помислим как да възстановим равновесието.
Пол се насочи към вратата.
— Ще му съобщиш ли добрата новина?
Той кимна.
— А после ще му кажа, че е време да изпратим подобаващо един шотландски джентълмен.
33
Езерото лежеше, сгушено в прегръдките на надиплените лилавеещи хълмове, покрити с килими от пирен. Беше дълго няколко километра и наполовина толкова широко, а спокойните му води отразяваха безупречно синьото шотландско небе.
Откритата дървена лодка се отдалечи от брега, оставяйки следа в гладката му като огледало повърхност, и спря в най-дълбоката му част. На нея имаше четирима пътници: Пол и Гамей Траут, Дъглас Маклийн и покойният му братовчед Ангъс. Прахът му беше прибран в инкрустирано византийско сандъче, с което химикът се беше сдобил при едно от пътешествията си.
Дъглас Маклийн бе срещал братовчед си само веднъж, на една сватба преди няколко години. Бяха си допаднали и се заклели да се виждат по-често, но както обикновено става с уговорките на чаша уиски, така и не бяха осъществили плана си. До този момент. Дъглас беше единственият жив роднина, когото Траут успя да открие. Не по-маловажно беше, че свиреше на гайда. Не хубаво, но силно.
Разкрачен, за да не изгуби равновесие, Дъглас стоеше на носа на лодката, облечен в карираната носия на рода си. Когато Гамей му даде знак, той засвири „Удивителна благодат“. Под звуците на завладяващата мелодия, която отекваше в околните хълмове, Пол изсипа сиво–кафявата пепел от сандъчето във водата. Тя се понесе по повърхността и постепенно потъна.