Преди Остин да успее да каже нещо, Скай скочи в катера, извънбордовият му двигател изръмжа и той се понесе към брега. Кърт беше привлекателен и чаровен мъж, който беше срещал много интересни и красиви жени по пътя си. Но като ръководител на Специалния отряд на НАМПД беше на повикване денонощно. Рядко се прибираше у дома, а пътуванията по цял свят не бяха най-доброто условие за траен ангажимент. Повечето му връзки приключваха бързо.
Той изпита привличане към Скай от самото начало и ако правилно разчиташе сигналите в погледа, усмивката и гласа й, чувството беше взаимно. Подсмихна се тъжно на този обрат. Обикновено той заминаваше, когато дългът го призовеше, а обектът на романтичния му интерес оставаше да чака. Загледа се в катера, който вече наближаваше брега, и се зачуди що за артефакт би могъл да породи такова вълнение. Почти му се искаше да тръгне със Скай.
След няколко часа щеше да благодари на боговете, че не го е направил.
Льоблан посрещна Скай на брега и веднага долови лошото й настроение. Зад занемарения вид на французина се криеха забележителен галски чар и духовитост. Минути след като Скай се качи в колата, той вече беше успял да я разсмее с историите си за темпераментната Фифи.
Скай забеляза, че „Ситроенът“ се насочва към едната страна на леденото поле, и каза:
— Мислех, че отиваме към ледника.
— Не към, мадмоазел, а под. С колегите ми изучаваме движението на леда в една обсерватория на двеста и четирийсет метра под Льо Дормьор.
— Нямах представа! Разкажете ми повече.
Льоблан кимна и заразказва за работата си в обсерваторията. Скай слушаше внимателно, а научното й любопитство взе връх над раздразнението, че се наложи да напусне кораба.
— А с какво се занимавате вие в езерото? — поинтересува се Льоблан, когато приключи. — Излизаме си от пещерата един ден и — батискаф.
— Аз съм археолог от Сорбоната. От Националната агенция за морско и подводно дело бяха така добри да ми предоставят батискаф за проучването. Дойдохме по реката, която се влива в Ланг дю Дормьор. Надявам се да открия доказателства за древния търговски Кехлибарен път по дъното на езерото.
— Много интересно! Намерихте ли нещо?
— Да. Затова бързам да се върна към проекта си възможно най-скоро. Бихте ли ми казали за какво съм ви нужна толкова спешно?
— Намерихме едно тяло, замръзнало в леда.
— Тяло?
— Смятаме, че е труп на човек.
— Например Леден човек? — Тя си спомни мумифицираното тяло на ловец от неолита, открито няколко години по-рано в Алпите.
Льоблан поклати глава.
— Струва ни се, че този нещастник е от по-ново време. Отначало го взехме за алпинист, паднал в цепнатина.
— Какво ви накара да промените мнението си?
— Трябва сама да видите.
— Моля ви, не си играйте с мен, мосю Льоблан! — сопна се Скай. — Специалността ми са древни оръжия и брони, не трупове. Защо ме повикахте?
— Простете, мадмоазел. Мосю Рено ни помоли да не казваме нищо.
Скай зяпна от изненада.
— Рено? От държавната комисия по археология?
— Същият, мадмоазел. Пристигна няколко часа, след като уведомихме властите, и пое нещата в свои ръце. Познавате ли го?
— О, да, познавам го!
Тя се извини за острата си реакция и се облегна назад, скръстила ръце пред гърдите си. Много добре го познаваше даже.
Огюст Рено беше професор по антропология в Сорбоната. Прекарваше съвсем малко време със студентите, което беше добре дошло за тях, защото го презираха. За сметка на това посвещаваше енергията си на политиката. Беше си изградил свита от привърженици и благодарение на връзките си се беше издигнал до пост в държавната комисия по археология и с удоволствие демонстрираше, че в него е и хлябът, и ножът. Беше осуетил няколко от проектите на Скай, намеквайки, че може да ги задвижи, ако си легне с него. Скай беше отвърнала, че по-скоро ще спи с хлебарка.
Льоблан паркира „Ситроен“-а и поведе Скай към входа на тунела. Той се вмъкна вътре. След кратко колебание го последва и тя. Подаде й каска и челник и двамата поеха навътре. След пет минути стигнаха до жилищните фургони. Льоблан се обади по телефона в лабораторията, за да съобщи, че пристигат, и тръгнаха натам.
Стъпките им кънтяха в тунела. Скай се огледа и рече:
— Все едно сме в мокър ботуш.