Остин се пресегна покрай виното и пастета и леко я пошляпна по бузата. Тя се ядоса и извика:
— Престани!
— Така е по-добре — отвърна той.
Клепачите й се вдигнаха наполовина като повредени капаци на прозорец и тя извърна лице от ослепителната светлина. Светлината се премести и тя видя лицето на Остин. Изглеждаше разтревожен. Внимателно стисна бузите й, докато устните й се разтворят, и пъхна мундщука на дихателния апарат между зъбите й.
В дробовете й потече въздух. Тя се съживи и видя, че Остин е коленичил досами нея. Носеше оранжев непромокаем гащеризон и нещо странно на главата. Той взе ръката й и внимателно уви пръстите й около малката бутилка с въздух.
После извади тръбата от собствената си уста.
— Можеш ли да останеш будна една минутка?
Тя кимна утвърдително.
— Добре. Ей сега се връщам.
Той се изправи и отиде до стълбите. В краткия миг, преди да се спусне във водата с електрическото си фенерче, видя другите, които приличаха на пияници, заспали след тежка вечер в парка.
След секунди във водата на стълбището се появи зловещо сияние и от там се подаде Остин, преметнал въже през рамото си. Той стъпи здраво на краката си и натегна въжето като руснак на Волга. Подът се оказа хлъзгав и той се подпря на коляно, но веднага отново се изправи. От водата се появи гумиран чувал, който той извади и просна навън като голяма риба. Последваха още чували.
Остин бързо ги отвори и раздаде на хората бутилките с въздух. Наложи се да разтърси някои, които бяха потънали в унес, но още с първите глътки кислород всички бързо се оживиха — лакомо поглъщаха животворния въздух, а металическият шум от клапите кънтеше в затвореното пространство наоколо.
Скай изплю мундщука.
— Ти пък какво правиш тук? — попита тя, както домакиня от висшето общество би се обърнала към натрапник на изисканото й тържество.
Той нежно я вдигна на крака и я целуна по челото.
— Ако ще камъни да валят от небето, Кърт Остин не би изпуснал среща за вечеря.
— Вечеря! Но…
Остин пъхна обратно мундщука в устата й.
— После ще говорим.
Той започна да отваря другите чували и да вади от тях непромокаеми гащеризони. Оказа се, че Ролинс и Търстън са водолази, и те помогнаха на останалите да се облекат и да нагласят екипировката си. Не след дълго всички бяха готови. Е, не приличаха на отряд от морски тюлени, помисли си Остин, но с малко късмет можеше и да успеят.
— Готови ли сте да си вървим у дома?
Те отговориха в хор, който проехтя нечленоразделно, но ентусиазирано в пещерата.
— Добре, след мен тогава.
Остин поведе жалкия на вид отряд от подводни гмуркачи по стълбите към наводнения тунел. Всички вежди бяха изненадано повдигнати към Дзавала и странния му светещ мехур.
Остин беше предвидил, че хората ще трябва да се държат за нещо. Преди да натрупат чувалите върху палубата на сиймобила, опънаха по нея рибарска мрежа. С много усилия успя да нареди странния си отряд по лице в редици като сардини в консерва.
Сложи Рено с ранената ръка в първата редица, точно зад кабината, между репортерите. Скай беше в средната редица между Ролинс и Търстън, най-опитните във водата. Той самият щеше да бъде зад нея, в третата редица между Льоблан, който изглеждаше силен като бик, и Роси, младият учен.
За всеки случай Остин прекара въжета и зад гърба на пасажерите си, сякаш бяха товар, който трябва да осигури. Сиймобилът на практика не се виждаше под плътно наредените тела, но това беше най-добрият вариант предвид ограниченото пространство. Накрая доплува отзад и се хвана зад Скай. Трябваше да може да се движи свободно, затова не се върза.
— Всички патета се наредиха — каза той в микрофона. — Стопаджиите са готови за потегляне.
Електрическите мотори забръмчаха и сиймобилът тръгна бавно напред: отначало едва — едва, след това ускори до нормална човешка крачка. Остин знаеше, че оцелелите са уморени до смърт. И макар да бе предупредил всички, че трябва да бъдат търпеливи, бавната скорост го влудяваше и сам трудно се придържаше към съвета си.
Той поне можеше да разговаря с Дзавала. Останалите бяха сами с мислите си. Сиймобилът напредваше по тунела, сякаш теглен от костенурки. От време на време им се струваше, че стоят на място, а стените бавно се движат покрай тях. Единственият звук беше монотонното бръмчене на моторите и бълбукането на мехурчетата. Едва не извика от радост, когато Дзавала съобщи, че вижда колоните отпред.