— Кой още знае за това? — поинтересува се Пол.
— Корабите съобщават за водораслите, но извън тази стая само неколцина доверени колеги в САЩ и други страни знаят за сериозността на ситуацията.
— Не трябва ли хората да бъдат информирани, за да се обединят в борбата с нея? — каза Гамей.
— Със сигурност, но не искам да всявам паника, докато не съм приключил с проучванията си. Тъкмо подготвях доклад, който следващата седмица ще представя пред организации като НАМПД и ООН.
— Не можеш ли да побързаш?
— О, мога, но има и друг проблем. Когато стане дума за биологичен контрол, често се стига до конфликт между стремежа към изкореняването на проблема и научните интереси. Властите, естествено, искат да атакуват максимално бързо с всички възможни оръжия. Ако новината се разчуе, изследванията ще бъдат забранени от страх да не разпространим водораслите. — Той погледна към стъкленицата. — А това не е някакъв морски плевел. Убеден съм, че ще можем успешно да се справим с него, когато имаме повече оръжия на своя страна. Ако не знаем с какво си имаме работа, никой от известните методи за изкореняване няма да ни помогне.
— А как може да помогне НАМПД? — попита Гамей.
— Подготвя се експедиция до Изгубения град. Тази седмица на място заедно с „Алвин“ ще бъде изпратен и изследователският кораб „Атлантида“ на Океанографския институт. Те ще се опитат да изследват региона, в който е мутирало водораслото. След като определим условията, довели до аберацията, ще можем да се борим с нея. В момента се мъча да довърша работата си тук, за да мога да замина на експедицията. Когато чух, че сте в града, реших, че това е Божи знак. Вие сте идеалните специалисти за тази цел. Бихте ли се включили в експедицията на мое място?
— Разбира се! Трябва ни разрешение от шефовете в НАМПД, но те надали ще възразят.
— Разчитам на вашата дискретност. Когато получим пробите, ще мога да пусна доклада си едновременно с колегите по света.
— Къде се намира „Атлантида“ в момента? — попита Пол.
— Връща се от друга мисия. Утре спира на Азорските острови за зареждане. Можете да го пресрещнете там.
— Става — съгласи се Пол. — Тази вечер заминаваме за Вашингтон и утре потегляме. — Той хвърли поглед на стъкленицата. — Ако този дух се измъкне от бутилката, ще си имаме сериозни неприятности.
Гамей гледаше в същата посока.
— Страх ме е, че вече е излязъл. Сега трябва да измислим как да го върнем обратно в нея.
6
— Горгонова трева ли? — впечатли се Остин. — Това е нещо ново. Наистина ли е толкова страшно, колкото го описва вашият приятел?
— Възможно е — потвърди Гамей. — Доктор Озбърн е доста притеснен. А аз уважавам преценката му.
— А вие какво мислите?
— Тревожно е, но не мога да кажа със сигурност, докато не съберем повече доказателства от Изгубения град.
Гамей се беше свързала с Остин на борда на „Мумичуг“. Извини му се, че го вдига от леглото, но каза, че двамата с Пол са на път за Изгубения град и че иска да го информира с какво са се захванали.
— Благодаря. По-добре да осведомим Дърк и Руди — предложи той, говорейки за Дърк Пит, който бе наследил адмирал Сандекър начело на НАМПД, и Руди Гън, който отговаряше за текущите операции на агенцията.
— Пол разговаря и с двамата. НАМПД вече имат биолози, които работят по проблема с Caulerpa.
Остин се усмихна.
— Защо ли не съм изненадан, че Дърк е една крачка пред нас?
— Само половин. Не знаеше за връзката с Изгубения град. Ще чака доклад от нашето гмуркане.
— Аз също. Дръжте ме в течение.
Щом затвори телефона, Остин се сети за думите на Т. С. Елиът: „Тъй свършва светът — не с трясък, а с хленч“.
При това подгизнал.
Пол и Гамей щяха да се справят, а той нямаше с какво да им помогне, така че се захвана с подробна инспекция на сиймобила. Като изключим няколко вдлъбнатини и драскотини, батискафът беше в по-добро състояние от самия него. Остин седна в мехурчестата кабина и провери всички системи. Доволен, че до една работят, той взе две чаши кафе, слезе долу и тихо почука на каютата на Скай.
„Мумичуг“ беше сравнително малък съд, но инженерите се бяха погрижили да има достатъчно на брой каюти, където членовете на екипажа да остават насаме със себе си. Скай беше станала и вече беше облечена. Отвори веднага и като видя Остин, се усмихна.