След това закрепиха снопове железни пръти от външната страна на корпуса, за да натежи достатъчно и да стигне до дъното. Потапянето всъщност щеше да прилича много повече на свободно падане. А когато дойдеше време да излезе на повърхността, щяха да изхвърлят баласта и батискафът да изплува. С оглед на безопасността манипулаторите можеха да се откачат ако се заплетат в нещо, а ако стане проблем, целият външен корпус можеше да се изхвърли и сферата с екипажа да се издигне от само себе си нагоре. Ако попаднеха в коварно течение, имаха кислород и най-необходимото за седемдесет и два часа.
Пол Траут, ветеран в риболова, добре познаваше непостоянството на океана. Той беше проверил прогнозите за времето, но разчиташе преди всичко на собствените си инстинкти и опит. Огледа метеорологичните и морските условия от палубата на „Атлантида“. Яркосиньото небе беше съвършено чисто, с изключение на няколко перести облачета, а водата беше по-спокойна, отколкото във вана. Идеални условия за гмуркане.
Щом се просветли достатъчно, екипът спусна два предавателя към дъното на мястото, където трябваше да се потопи „Алвин“. Те започнаха да излъчват сигнал, с помощта на които батискафът да се ориентира в мрака, където липсваха улични табели, а повърхностните методи за навигация бяха практически безполезни.
Гамей стоеше наблизо, погълната от телефонен разговор с доктор Озбърн. Обсъждаха най-новите сателитни снимки на районите с горгонова трева.
— Разпространява се по-бързо, отколкото очаквахме — каза Озбърн. — Големи маси с водорасли са се насочили към източния бряг на Съединените щати. Появяват се петна и в Тихия океан.
— След малко спускаме „Алвин“ — отвърна Гамей. — Тихо е и водата би трябвало да бъде сравнително прозрачна.
— Да, трябва да имате максимална видимост. Оглеждай се внимателно за признаци на растеж. Източникът на заразата може да не се види веднага.
— Камерите ще снимат постоянно и може да открием нещо на записа. Ще ти пратя снимките, веднага щом имаме нещо.
След като затвори, тя предаде на Пол разговора си с Озбърн. Беше време да тръгват. На палубата се събраха изпращачи. Сред множеството беше строен мъж с прошарена коса, който дойде да им пожелае късмет. Чарли Бек беше ръководител на екипа, който обучаваше екипажа на кораба по процедурите за безопасност.
— Не ви липсва кураж, щом сте готови да слезете там долу — поздрави ги той. — От десантните лодки на тюлените винаги ме хваща клаустрофобията.
— Ще бъде малко тесничко — съгласи се Гамей, — но е само за няколко часа.
Когато не беше под вода, батискафът се съхраняваше в специална постройка на задната палуба, известна като „хангара на Алвин“. Вратите й се отвориха и отвътре излезе „Алвин“, спусна се по релсите до кърмата и спря под А-образната рамка. Семейство Траут и пилотът се качиха по стълбата и минаха по тясното мостче до боядисаната в червено горна част на батискафа. Свалиха обувките си и се промушиха през петдесетсантиметровия люк.
Двамата съпровождащи водолази се изкатериха върху съда и закачиха лебедката от А-образната рамка. Междувременно отстрани се появи малка надуваема лодка. Под надзора на инженера, стоящ върху „кучешката колибка“ — малко помещение върху хангара, осемнайсеттонният батискаф беше спуснат в океана заедно със съпровождащите водолази. Те свалиха въжетата, осигуряващи коша с инструменти в предната част, направиха последна проверка и махнаха за довиждане през люка. След това изплуваха до надуваемата лодка, която щеше да ги върне на кораба.
Семейство Траут и пилотът седнаха по местата си в тясната кабина — титанова сфера под налягане с диаметър едва два метра. Всеки квадратен сантиметър беше покрит с контролни табла за мощността и баласта, монитори за кислород и въглероден двуокис, други прибори. Пилотът се настани на една леко повдигната седалка, откъдето щеше да управлява с помощта на лоста пред себе си.
Пол и Гамей се сместиха от двете му страни върху малки възглавнички, които трябваше да им осигурят поне малко комфорт. Въпреки теснотията и двамата се вълнуваха. Единствено типичната за Нова Англия сдържаност на Пол му пречеше да се развика от радост. За дълбоководния геолог никой луксозен апартамент в скъп хотел не можеше да се мери с „Алвин“.