Тръгна по пътечката към плажа. Виковете ставаха все по-силни и неистови. Случваше се нещо ужасно. Това не бяха писъци от вълнение, а от страх и от болка. Тя ускори крачка и се втурна през Портата на Валхала. Гледката, която се разкри пред очите й, напомняше на картина на Ада от Йеронимус Бош.
Участниците и екипът бяха нападнати от страховити същества, приличащи наполовина на хора, наполовина на животни. Диваците ръмжаха, поваляха жертвите си и ги раздираха с нокти и зъби.
Видя как пада Сай, после и Ранди. Разпозна някои от телата, които лежаха окървавени и разкъсани на плажа.
На светлината на огъня Джоуди видя, че нападателите имат дълги, мръсни бели коси, които покриваха раменете им. Лицата им не можеха да бъдат оприличени на нищо, което бе виждала досега. Отвратителни, изкривени маски!
Едно от съществата вдигна откъсната ръка към устата си. Джоуди не можа да се сдържи и изпищя. Съществата зарязаха дяволския си пир и извърнаха пламтящите си червени очи към нея.
Искаше й се да повърне, но те приближаваха със скокове към нея.
Джоуди побягна с всички сили.
Първата й мисъл беше да се скрие във фургона, но съобрази, че там ще бъде като в капан.
Завтече се към високите скали, следвана по петите от съществата като от ловджийски хрътки. Препъна се в тъмнината и падна в една пукнатина, без да съзнава, че това ще спаси живота й. Преследвачите изгубиха миризмата й.
Удари си главата в скалата. Дойде за кратко в съзнание и й се стори, че чува дрезгави гласове и изстрели. После пак потъна в безсъзнание.
На следващата сутрин, когато хеликоптерът пристигна, тя още лежеше в цепнатината. А когато претърсиха целия остров и я откриха, хората от екипа стигнаха до изумително откритие.
Всички останали бяха изчезнали.
2
Монемвасия, Пелопонес (Гърция)
Ангъс Маклийн отново сънуваше същия кошмар. Беше жертвен козел, дебнат от изгладнял тигър, който беше вперил жълтите си очи в него от мрака на джунглата. Тихото ръмжене ставаше по-силно и по-силно, докато накрая ушите му забучаха. Тогава тигърът скочи. Усети зловонния му дъх, почувства как острите му зъби се впиват в шията му. Напрегна мишци в безполезен опит да се отскубне. Жалното му, ужасено врещене се превърна в отчаян стон… Той се събуди, плувнал в студена пот, а гърдите му тежко се повдигаха под мокрите от потта чаршафи.
Маклийн се измъкна от тясното си легло и отвори кепенците на прозорците. Гръцкото слънце обля варосаните стени на някогашната монашеска килия. Той навлече късите панталони и тениската, обу сандалите и излезе навън, примижавайки срещу отблясъците на сапфиреното море. Сърцето му вече не биеше така лудо.
Пое си дълбоко въздух и вдъхна силния аромат на дивите цветя, които растяха около двуетажния манастир. Изчака ръцете му да спрат да треперят и тръгна на обичайната си сутрешна разходка, която се оказа най-доброто лекарство за разбитите му нерви.
Манастирът беше построен в сянката на масивна скала, висока над сто метра, която туристическите брошури обикновено наричаха „Гръцкия Гибралтар“. За да стигне до върха, Агнъс се изкачи по пътечката по ръба на древната стена. Преди векове жителите на долния град се криели в това укрепление, за да се отбраняват срещу нашествениците. Сега само руините напомняха за крепостта, която някога по време на обсада бе приютявала цялото население.
Застанал високо върху руините на старата византийска църква, Маклийн виждаше километри надалеч. В морето имаше само няколко шарени рибарски лодки. Всичко изглеждаше спокойно. Маклийн съзнаваше, че този сутрешен ритуал му дава измамно чувство за сигурност. Хората, които го преследваха, нямаше да му се разкрият, преди да го убият.
Маклийн бродеше из руините като бездомен дух. Накрая се върна в манастира и се отправи към трапезарията на втория етаж.
Манастирът, построен през петнайсети век, беше една от многото, пръснати из цялата страна подобни сгради, които гръцкото правителство използваше за туристически цели.
Маклийн нарочно влезе в трапезарията, след като всички останали гости бяха приключили със закуската и бяха излезли на разходка из околните забележителности.
Младият мъж, който почистваше кухнята, се усмихна и го поздрави:
— Калимера, доктор Маклийн.
— Калимера, Ангело — отвърна Маклийн и се почука по главата с показалец. — Забрави ли?