— Какво мислите? — попита той капитана.
Капитанът свали бинокъла.
— Не мога да разбера. Пожарът едва ли е парализирал целия екипаж. Допреди минута някой управляваше този кораб. И явно има човек на мостика, който изпраща сигнал за помощ. Най-добре да изпратя хора да проверят. Може да се окаже, че огънят е хванал всички долу и не могат да излязат.
— Използвайте моите хора — предложи Бек. — Те са обучени и за абордаж, и за оказване на първа помощ. Освен това са се размързеливили и упражнението ще им дойде добре — ухили се той.
— С удоволствие — прие капитанът, — бездруго си имам достатъчно грижи с „Алвин“.
Той нареди на първия помощник да приготви една от малките лодки.
Хората на Бек стояха на палубата, приковали очи в драматичната сцена на горящия кораб. Той им заповяда да приготвят оръжията и мунициите си.
— Много се отпуснахте, момчета — каза той. — Приемете го като тренировка, но дръжте оръжията си заредени. Винаги нащрек!
Екипът му се залови за работа. Мъжете се бяха отегчили от бездействието и приветстваха разнообразието. Морските тюлени са прочути с нестандартното си облекло. Набитото око веднага би разпознало характерните кърпи за глава, които тюлените предпочитаха пред шапките, въпреки че бяха заменили камуфлажните униформи с дънки и ризи.
Дори малък отряд като този на Бек можеше да произведе силна огнева мощ. Държаха оръжията си скрити в дрехите и далеч от очите. Бек предпочиташе късоцевка дванайсети калибър, която можеше да разсече човек на две. Хората му носеха черни „Кар-5“, компактна версия на М-6, така популярна сред тюлените.
Четиримата мъже се качиха в надуваемата лодка и бързо преодоляха разстоянието между двата кораба. Бек, който стоеше на кормилото, направи маневра към горящия съд. След като никой не стреля по тях, той се върна да огледа отблизо и се насочи към стълбата, която висеше отстрани на палубата близо до носа.
Заслонени от стръмните стени на кораба, те сложиха противогазите и нарамиха оръжията, след което се качиха на покритата с дим палуба. Бек взе най-неопитния със себе си, а другите двама изпрати да заобиколят от другата страна към кърмата.
Срещнаха се след секунди, без да са видели жива душа и тръгнаха към мостика. Придвижваха се на бързи прибежки, като всеки от двата екипа прикриваше другия.
— Мейдей! Мейдей! Моля отговорете!
Гласът идваше през отворената врата на кабината с щурвала. Но когато влязоха вътре, не видяха никого.
Бек се приближи и разгледа касетофона, поставен до микрофона. Беше настроен така, че да повтаря съобщението отново и отново. В главата му светна червена лампа.
— По дяволите! — изруга един от хората му. — Каква е тази смрад?
Миризмата проникваше през противогазите.
— Зарежи вонята — тихо каза Бек, щраквайки предпазителя на оръжието си. — Връщаме се в лодката. Бързо!
Думите едва бяха излезли от устата му, когато кабината се изпълни със смразяващ кръвта вик. През отворената врата влетя ужасяващо същество. Действайки по инстинкт, Бек извади оръжието с едно движение и стреля от хълбок.
Чуха се още писъци, смесени с виковете на мъжете. Пред очите им се мярнаха дълги бели коси, жълти зъби, светещи червени очи, мятащи се тела.
Късоцевката изхвърча от ръцете му. Мършави пръсти се вкопчиха в гърлото му. Силните ръце го изхвърлиха на палубата, а в ноздрите му нахлу непоносимата миризма на разложена плът.
12
По обляното от слънце шосе във френската провинция се носеше „Ролс Ройс Силвър Клауд“, подминавайки размазаните от скоростта ферми, зелени поля и жълти купи сено. Преди да отлети за Прованс, Дарне им предложи колата си. За разлика от колегата си Дърк Пит, който предпочиташе екзотичните автомобили, у дома Остин караше една от безличните коли от автопарка на НАМПД. Сега, когато „Ролс Ройс“-ът хвърчеше по хълмове и долини, той се чувстваше като на летящо килимче.
Скай седеше до него с разпилени от вятъра коси. Тя забеляза леката усмивка на устните му.
— Давам петаче да разбера какво си мислиш.
— Радвах се на добрия си късмет. Карам великолепна кола през пейзажи, достойни за картина на Ван Гог, до мен седи прекрасна жена и на всичкото отгоре НАМПД ми плаща за това.
Тя погледна с копнеж преминаващите пред погледа им картини.
— Всъщност, жалко, че ти плащат. Иначе можеше да забравим за Фошар и да идем, където си поискаме. Писна ми от тази гадна история.