Един от мъжете натисна ключ на стената и от другата страна срещу устата се отвори врата. Той им посочи натам с цевта. Пленниците минаха през вратата и се озоваха в по-малка зала, която приличаше на фабрика за роботи. На стената висяха поне дузина „лунни скафандри“, чиито дебели ръце завършваха с механични щипки. От работата си в НАМПД Пол знаеше, че това са батискафи с човешка форма, предназначени за продължителни гмуркания на голяма дълбочина.
Вратата се затвори и пленниците тръгнаха по коридора, като пред и зад тях вървяха по трима въоръжени мъже. По сините им водолазни костюми нямаше никакви отличителни знаци. Бяха мускулести, сурови на вид, късо подстригани и се движеха с увереността на добре обучени войници. Изглеждаха към трийсет-четирийсет годишни — прекалено възрастни за новобранци. Нямаше как да отгатнат националната им принадлежност, защото мълчаха и комуникираха единствено с жестове. Пол предположи, че са наемници, може би някакъв специален военен отряд.
Пресякоха множество коридори. Накрая въведоха пленниците в една кабина и вратата зад гърба им се затвори. В малкото помещение имаше две койки, стол, празен шкаф и чешма.
— Уютно — рече Гамей, оглеждайки тясната кабина.
— Това сигурно е трета класа — пошегува се Пол. Главата му беше замаяна и той се подпря на стената. Забелязал угриженото лице на жена си, побърза да каже: — Добре съм. Само трябва да поседна.
— Трябва ти и малко първа помощ — възрази тя.
Пол приседна на края на койката, а тя намокри една кърпа със студена вода от чешмата и я сложи на слепоочието му, за да намали отока. Двете със Санди се редуваха да мокрят студения компрес. Накрая отокът спадна. Пол внимателно намести папийонката, която се беше изкривила, и среса косата си с пръсти.
— По-добре ли си? — попита Гамей.
Освежен, Пол се ухили и отговори:
— Винаги си твърдяла, че някой ден ще си разбия главата.
Санди се разсмя въпреки тревогата си.
— Как успявате да запазите спокойствие? — възхити се тя.
Невъзмутимостта на Пол беше въпрос не толкова на смела поза, колкото на прагматизъм и вяра в собствените способности. Като член на Специалния отряд на НАМПД той беше свикнал с опасностите. Академичната му външност и поведение прикриваха твърдост на характера, наследена от дедите му. Прадядо му бил член на морската спасителна служба, където девизът бил: „Задължително е да излезеш, не е задължително да се върнеш“. Дядо му и баща му, които се препитаваха с риболов, го бяха възпитали да уважава морето и му бяха показали всичко, което знаеха за него, а той се беше научил да разчита на собствените си сили и съобразителност.
Със слабата си спортна фигура и грациозни движения, лъскавата тъмночервена коса и сияйна усмивка, хората понякога взимаха Гамей за фотомодел или актриса. Малцина биха повярвали, че като малка била същинска мъжкарана, израснала в Уисконсин. Макар надарена с всички възможни женски качества, тя не беше цвете в саксия. Руди Гън, помощник-директорът на НАМПД, беше прозрял интелекта й и беше предложил да я вземат в НАМПД заедно със съпруга й. Адмирал Сандекър веднага се съгласи. Оттогава насам Гамей неведнъж бе доказвала ума и хладнокръвната си находчивост в множество мисии на Специалния отряд.
— Спокойствието няма нищо общо — каза тя, — просто сме практични. Харесва ни или не, сме затворени тук за известно време. Нека използваме дедуктивното си мислене, за да разберем какво се случва.
— Учените не бива да си правят заключения, докато не са готови да ги подкрепят с факти — рече Санди. — А ние не разполагаме с фактите.
— Добре си усвоила научния метод — отбеляза Пол.
— Както е казал Бен Джонсън, нищо не може да съсредоточи мислите по-добре от перспективата за бесило. След като не разполагаме с всички факти, можем да използваме научни разсъждения, за да разберем това, което искаме. Освен това просто нямаме друг избор. Първо, със сигурност знаем, че сме отвлечени и че ни държат в плен в голяма, странна подводница.
— Възможно ли е именно тя да е оставила следите в Изгубения град? — предположи Санди.