Ставаше дума за един от шотландските острови Оркни. Маклийн заинтригувано зачете. Статията се състоеше само от няколко абзаца, но когато свърши, ръцете му трепереха. Прочете я отново, а думите се замъглиха пред очите му.
„Господи — помисли си той, — станало е нещо ужасно!“
Сгъна вестника и излезе навън. Там, под успокояващите лъчи на слънцето, взе решение — ще се върне у дома и ще потърси някой, който ще повярва на историята му.
Маклийн отиде до портата на града и хвана такси до касата на фериботите. Взе си билет за хидрофойла за Атина за следващия ден. После се върна в стаята и събра багажа си. А сега какво? Реши да се придържа към обичайните си занимания, затова се разходи до едно кафене навън и си поръча чаша студена лимонада. Беше потънал във вестника, когато осъзна, че някой му говори.
Вдигна поглед и видя жена с посивели коси и свободни дрехи от изкуствена материя на цветя. Тя стоеше до масата и държеше фотоапарат в ръка.
— Прощавайте, че ви прекъсвам — каза тя с мила усмивка, — ако нямате нищо против. Двамата със съпруга ми…
Туристите често молеха Маклийн да документира пътешествието им. Висок и слаб, със сини очи и прошарена коса, той изпъкваше сред по-ниските и мургави гърци.
На съседната маса седеше мъж, който се усмихна широко. Луничавото му лице беше почервеняло като цвекло от слънцето. Маклийн кимна и взе фотоапарата.
Щракна няколко снимки на двойката и им го върна.
— Много ви благодаря! — възторжено каза жената. — Не знаете колко много значи за нас да имаме такава снимка в албума си.
— Американци ли сте? — Желанието му да поговори на английски надделя над неохотата му да завързва разговори. Английският на Ангело беше доста ограничен.
Жената грейна.
— Толкова ли е очевидно? А ние се опитвахме да се впишем в обстановката.
Жълто-розовият полиестер определено не изглеждаше гръцки, помисли си Маклийн. Съпругът й пък носеше бяла памучна риза без яка и черна капитанска шапка от тези, които се продават по сергиите за туристи.
— Дойдохме с хидрофойла — каза мъжът, като се надигна от стола и се здрависа с Маклийн с влажната си ръка. — Биваше си го пътуването. Англичанин ли сте?
— А, не, шотландец! — ужаси се престорено Маклийн.
— Аз пък съм наполовина шотландско, наполовина сода — ухили се пак онзи. — Простете за шегата. Аз съм от Тексас. Сигурно и аз бих се засегнал, ако решите, че сме от Оклахома.
Маклийн се зачуди защо всички тексасци, които познава, говореха така, сякаш човекът срещу тях има проблем със слуха.
— Никога не бих си и помислил, че сте от Оклахома — рече той, — желая ви да си прекарате добре.
Понечи да се отдалечи, но жената го помоли да се снима с нея, понеже бил много мил. Маклийн позира с нея, после и със съпруга й.
— Благодаря ви — каза американката. Говореше по-изискано от мъжа си. Маклийн набързо научи, че Гюс и Ема Харис са от Хюстън, че Гюс е в петролния бизнес, а тя е бивша учителка по история, и че мечтата на живота й била да посети „люлката на цивилизацията“.
Накрая Маклийн стисна ръцете им за довиждане, прие прочувствените им благодарности и тръгна по тясната уличка. Вървеше бързо с надеждата, че няма да го проследят, и се върна в манастира по заобиколен път.
Затвори кепенците, за да затъмни и разхлади стаята. През най-горещата част от следобеда спа, а после стана и наплиска лицето си със студена вода. Излезе навън да вземе глътка свеж въздух и с изненада видя семейство Харис, които стояха близо до варосания параклис в двора на манастира.
Двамата правеха снимки, а когато го видяха, му махнаха за поздрав. Маклийн излезе и им предложи да им покаже стаята си. Американците останаха впечатлени от ръчната дърворезба. Когато отново излязоха навън, те се взряха в стръмните скали до сградата.
— Отгоре сигурно се открива невероятна гледка — отбеляза жената.
— Бая разходка е дотам.
— Хобито ми е да наблюдавам диви птици, така че съм в доста добра форма. А и Гюс е по-жилав, отколкото изглежда — усмихна се тя. — Преди беше футболист, макар сега да не му личи.