Маклийн повдигна рунтавите си вежди.
— Виждам, че и вие си падате по черния хумор.
— Какво да правя, нали съм янки. Дългите зими не предразполагат към слънчева представа за света.
— Това е добре. Ще ви трябва всяка частица песимизъм, на който сте способни, за да оцелеете в този ад. Добре дошли на странния остров на доктор Моро — каза той, напомняйки им фантастичния разказ за лудия учен, който превръща хората в животни.
Пазачът отвори двойната стоманена врата и смрадта, която се разнесе отвътре, задуши всичките им мисли. Но миризмата не беше нищо в сравнение със звуците и картината, която се откри пред очите им в голямата зала.
Покрай стените бяха наредени клетки с човекоподобни зверове, които хапеха и деряха с нокти по решетките. Бяха двайсет и пет — трийсет на брой. Стояха на два крака, полуприведени, и носеха мръсни парцали.
Дългите им и сплъстени бели коси и бради криеха лицата им, но все пак си личаха съсухрените и сбръчкани черти със старчески петна. Надаваха дивашки яростни викове, оголвайки неравните си пожълтели зъби. В кървавочервените им очи блестяха ужасяващи пламъци.
На Санди й дойде в повече. Здравият разум я накара да се втурне към вратата, но там я пресрещна висок мъж във военни камуфлажни дрехи. Той я хвана за ръката и я върна в сградата. Мъжът имаше поразително голям нос, заострена брадичка и злобна уста, в която проблясваха златни зъби. На главата си носеше килната черна барета. Появата му оказа странен ефект върху съществата в клетките. Те замлъкнаха и се дръпнаха назад към стената.
— Добър ден, доктор Маклийн — поздрави мъжът с европейски акцент. После изгледа семейство Траут, като задържа погледа си върху Гамей. — Това ли са новите ни попълнения?
— Те са специалисти в нашата област — отговори Маклийн.
На вратата се зашумя.
— Какъв късмет! Довел сте новите ни гости точно във времето за хранене.
В залата влязоха няколко пазачи, бутайки количка, отрупана с капани за плъхове — от тези, които улавят гризачите, без да ги убиват. Мъжете разтовариха капаните, занесоха ги при клетките и освободиха цвърчащите им обитатели.
Със светнали като рубини очи белокосите създания се върнаха в предната част на клетките. Явно упражнението им беше познато, защото когато плъховете излязоха от капаните, съществата бяха готови. Нахвърлиха се върху злощастните гризачи мълниеносно като пантери. Със свирепо ръмжене ги разкъсваха поглъщаха с наслада, все едно са изискани ястия в петзвезден ресторант.
Санди отново се втурна към вратата. Този път мъжът с баретата я пусна да излезе, заливайки се от смях. Гамей се изкушаваше да я последва, но знаеше, че ако мъжът само я докосне, ще му изтръгне ръката.
— Младата дама явно не оцени нашата система за рециклиране. Контролираме популацията от гризачи и едновременно с това храним любимците си. — После се обърна към Маклийн. — Надявам се, че вече сте разказал на гостите ни за нашето прекрасно местенце.
— Вие сте значително по-красноречив и убедителен от мен, полковник — отвърна Маклийн.
— Вярно е. — Мъжът се обърна към двамата Траут. — Аз съм полковник Стрега и ръководя тази лаборатория. Мръсните дяволи, които виждате да си похапват, някога са били хора като вас. Ако вие и двете дами не изпълнявате това, което ви се казва, можем да ви превърнем в техни събратя. Или в поредния им обяд. Зависи от настроението и великодушието ми. Правилата са прости. Ще работите, без да се оплаквате, а в замяна на това ще ви позволим да живеете. Разбрахте ли?
Пол правеше всичко възможно да не обръща внимание на шума от дъвчене и оригване, който се носеше откъм клетките.
— Разбирам, полковник, и ще предам посланието ви на приятелката си със слабия стомах.
Стрега впери в него вълчите си жълти очи, сякаш се опитваше да запамети лицето му. После дари Гамей с четиринайсеткаратовата си усмивка, тропна с токове, завъртя се и се насочи към вратата. Пазачите ги изведоха от сградата, а двамата и не чакаха втора покана. Стрега тъкмо се качваше в един „Мерцедес“ кабриолет. Санди се беше подпряла на стената и повръщаше. Гамей се приближи и я прегърна.
— Съжалявам за всичко това — каза Маклийн. — Стрега настоява да показваме това на новодошлите. Кара ги да се подмокрят от страх.
— И още как — отвърна Санди, — следващия път ще си взема памперс.
Маклийн въздъхна.
— Всички имахме тежък ден. Време е да се настаните. Като си вземете душ и се преоблечете, ще се съберем при мен да пийнем.