— И аз това си мислех неведнъж по време на опитите. Често размишлявах над невъзможната задача, която си бяхме поставили.
— Не сте били първите провалили се.
— О, не, доктор Траут. Не ме разбрахте правилно. Ние не се провалихме.
— Чакайте малко! Казвате, че еликсирът на живота съществува?
— Да! Открихме го на дъното на океана в хидротермалните пукнатини на Изгубения град.
Двамата се втренчиха в Маклийн, чудейки се дали шотландецът окончателно не си е загубил ума.
— Доста отдавна си вра носа в морската тиня — каза Пол след малко, — но никога не съм попадал на нещо, дори бегло напомнящо на Извора на младостта.
Гамей поклати глава.
— Простете за скептицизма, но като морски биолог съм по-добре запозната с пукнатините от Пол и, честно казано, нямам никаква идея за какво говорите.
В сините очи на Маклийн проблеснаха весели искри.
— Знаете повече, отколкото си мислите, девойче. Обяснете ми защо учени от цял свят така се заинтригуваха от микроорганизмите, открити около пукнатините.
— В това няма нищо чудно — сви рамене Гамей. — Тези бактерии не са като останалите, които сме намирали досега. Те са „живи вкаменелости“. Условията в Изгубения град са подобни на тези по време на зараждането на живота на планетата. Ако разберем как еволюира животът около пукнатините, ще научим как може би е започнал той на Земята или дори на други планети.
— Именно! Работата ми започна с едно елементарно предположение: ако разполагаш с нещо, което участва в създаването на живота, то сигурно ще може и да удължава живота. Компанията ни имаше достъп до проби, взети при предишни експедиции до Изгубения град. Ключът се оказа в ензимите, произвеждани от тези микроорганизми.
— По какъв начин?
— Всеки жив организъм на земята е програмиран за една-единствена задача: да възпроизвежда себе си колкото може повече. След като си свърши работата, той става излишен. Всички организми носят в себе си ген, който им повелява да създават поколение. При човешките същества той понякога се активира преждевременно и тогава се наблюдава синдромът на Вернер, при който осемгодишното дете изглежда като осемдесетгодишен човек. Предположихме, че ако този ген може да се активира, той съответно може и да се деактивира, като резултатът ще бъде забавяне на стареенето.
— Как може да се тества подобно нещо? — попита Пол. — Трябва да го давате на участниците в експеримента и да чакате десетки години, за да видите дали ще живеят по-дълго от контролната група.
— Имате право. Ще има проблеми и с патента. Той може да изтече, преди продуктът да е стигнал до пазара. Но този ензим не само изключва въпросния ген, но и действа като супер антиоксидант, обезоръжаващ свободните радикали. Тоест, може не просто да забави химичните процеси на остаряването, но и да върне младостта.
— Философският камък?
— Да. Ето че вече разбрахте.
— И действително сте успели да го постигнете?
— Да, с лабораторни животни. Взехме мишки на преклонна възраст и драстично ги подмладихме.
— Колко драстично?
— По човешките стандарти мишките бяха на деветдесет години, а ние ги подмладихме до четирийсет и пет.
— Искате да кажете, че сте върнали възрастта им наполовина?
— Съвсем точно. Мускулен тонус, структура на костите, енергичност, способност за възпроизвеждане. Мишките останаха по-изненадани даже и от нас.
— Забележително постижение — призна Гамей, — но човешкото същество е значително по-сложно от мишката.
— Да — въздъхна Маклийн, — вече го разбрахме.
Гамей схвана неизказаното послание.
— Експериментирали сте с хора, нали?
— Не и в първоначалния си екип. Предстояха години на експерименти, преди да преминем към хора. И щяхме да го направим при най-строги и регламентирани условия. — Той преглътна питието си, сякаш да отмие неприятните спомени. — Екипът ми представи предварителните си открития и известно време нищо не чухме. След това ни съобщиха, че ни разформироват. Всичко мина много цивилизовано. С ръкостискане, усмивка и премии даже получихме. След време, докато разчиствал компютърните си файлове, един колега попаднал на записи с човешки експерименти. Били проведени на някакъв остров.
Пол посочи земята под краката си.
— Тук ли?
— Звучи логично, нали?
— Какво стана после?
— Направихме втора фатална грешка, като подценихме безскрупулността на тези хора. Отидохме групово в компанията и настояхме да прекратят опитите. Казаха ни, че участниците били доброволци и че всичко това вече не е наша работа. Заплашихме ги, че ще изнесем информацията в публичното пространство. Те ни помолиха да изчакаме. През следващата седмица членовете на бившия ми екип започнаха да стават жертви на „случайни“ фатални инциденти. Катастрофи с избягали водачи, пожари, електрически удар от повредени уреди. Няколко напълно здрави мъже получиха инфаркт… Общо двайсет и един.