— Аз съм „Аги“ — потвърди мистър Харис, — тексаските „А и М“. Е, понатрупал съм няколко килца с годините, но ще се пробвам.
— Дали бихте ни показал пътя? — помоли Ема.
— Съжалявам, но утре рано сутринта заминавам.
Каза им, че могат и сами да отидат, стига да тръгнат достатъчно рано, преди слънцето да напече.
— Толкова сте мил — рече тя и го потупа майчински по бузата.
Маклийн ги гледаше усмихнат, докато двамата американци се отдалечаваха по пътеката по стената, и се радваше на смелостта им. Разминаха се с Ангело, който тъкмо се връщаше от града.
Монахът го поздрави, после се обърна и изгледа двойката.
— Запознахте ли се с американците от Тексас?
Усмивката на Маклийн се стопи.
— Откъде ги познаваш? — попита той озадачен и смръщен.
— Минаха от тук вчера сутринта. Вие бяхте на разходка — отвърна Ангело, като посочи към стария град.
— Странно, държаха се така, сякаш идват за първи път.
Ангело сви рамене.
— Може би като остареем, и ние ще започнем да забравяме.
Изведнъж Маклийн се почувства като жертвения козел от съня си. Усети студена празнота в стомаха си. Извини се, качи се в стаята си и си наля чаша узо.
Колко лесно щеше да бъде. Щеше да се качи с тях на скалите и да го помолят да се снима до ръба. Едно бутване и край!
Още един нещастен случай. Още един нещастен смъртен случай.
Без никакво напрягане. Дори за една мила възрастна учителка по история.
Маклийн бръкна в найлоновата торбичка, в която държеше дрехите си за пране. На дъното имаше плик с пожълтели изрезки от вестници. Пръсна ги по масата.
Заглавията бяха различни, но темата бе една и съща.
Всички жертви бяха работили по проекта. Отново прочете бележката: „Бягай, за да не умреш!“. Прибра изрезката от „Хералд Трибюн“ при останалите и слезе на рецепцията. Ангело тъкмо преглеждаше резервациите.
— Налага се да замина — осведоми го Маклийн.
Монахът изглеждаше съкрушен.
— Много съжалявам! Кога?
— Тази вечер.
— Невъзможно! До утре сутринта няма нито хидрофойл, нито автобус.
— Въпреки това трябва да замина и те моля да ми помогнеш. Ще ти платя.
Ангело го погледна натъжено.
— Бих го направил заради приятелството ни, не заради пари.
— Извинявай! — отвърна Маклийн. — Малко съм разстроен.
Младежът не беше глупав.
— Заради американците ли?
— Едни лоши хора ме преследват. Възможно е тези американци да са изпратени да ме намерят. А аз с цялата си глупост им казах, че заминавам утре с хидрофойла. Не съм сигурен дали са сами. Може някой да ме причаква на портата.
Ангело кимна.
— Мога да ви закарам с лодка. Ще ви трябва и кола.
— Надявах се да ми уредиш някоя под наем — рече Маклийн, като му подаде кредитната си карта. Досега бе избягвал да я ползва, защото знаеше, че може да бъде проследена.
Ангело се обади на фирмата за автомобили под наем.
— Готово! Ще оставят ключовете в колата.
— Ангело, не знам как ще ти се отплатя.
— Не искам отплата. Следващия път, когато влезете в църква, оставете дарение.
Маклийн хапна в кафенето, където се улови, че оглежда предпазливо другите маси. Вечерта обаче мина спокойно. По пътя към манастира постоянно се озърташе през рамо.
Чакането беше мъчително. Чувстваше се като в капан в стаята, но си напомняше, че стените са дебели поне трийсет сантиметра, а вратата може да издържи и таран. Няколко минути след полунощ чу тихо почукване.
Ангело взе сака му и го поведе по крайбрежната стена до едно стълбище, по което слязоха до каменна площадка, използвана за скокове във водата. На светлината на електрическото фенерче Маклийн видя малка моторница. Качиха се в нея. Ангело тъкмо посягаше да откачи въжето, когато по стъпалата се чуха тихи стъпки.
— Среднощна разходка, а? — рече сладкият глас на Ема Харис.
— Нали не смяташ, че доктор Маклийн би си тръгнал, без да се сбогува? — отвърна мъжът й.
Отърсил се от първоначалната си изненада, Маклийн си възвърна дар словото.