— А сега няма и следа от него, така ли?
— Да, но това не е всичко…
Гутиерес му подаде разпечатка от сонарния монитор, на която се виждаше дъното.
— След като претърсихме Изгубения град, започнахме да оглеждаме встрани от него. Оказа се, че на рифа има още поне три други „града“ с хидротермални пукнатини, сравними по размер или по-големи. Вижте какво открихме в един от тях, който кръстихме ИГ II. Доста ни озадачи.
Остин взе лупата. Дългогодишната изследователска работа го бе научила да разчита добре сонарните изображения, но това, което видя, го изненада.
— Какви са тези странни двойни линии?
— И ние това се чудехме. Затова изпратихме долу СДУ и направихме тези снимки.
Остин разгледа внимателно снимките. Ясно се виждаха високите колони на Изгубения град, както и следите, виещи между тях.
— Приличат на коловози от голям булдозер или танк.
— Много голям! — съгласи се капитанът. — Използвайки колоните за репер, изчислихме, че разстоянието между следите е поне девет метра.
— Каква е дълбочината тук?
— Седемстотин и петдесет метра.
Дзавала подсвирна.
— Забележително инженерно постижение, но не невъзможно. Да ти напомня на нещо, Кърт?
— Големият Джон — усмихна се Остин и поясни на капитана, че така наричат пълзящата по дъното подводница, изобретена няколко години по-рано от НАМПД, за да служи като подвижна дълбоководна лаборатория. После посочи мястото, на което следите рязко свършваха. — Каквото и да е било това, явно се е вдигнало във водата. За разлика от Големия Джон, то явно може не само да пълзи, но и да плава.
— Аз лично залагам, че е взело „Алвин“ със себе си — каза Дзавала.
— Да, прекалено голямо съвпадение е, че батискафът изчезна близо до тези следи — кимна капитан Гутиерес.
— Има и друго съвпадение — напомни Остин. — Разбрах, че корабът ви е бил нападнат горе-долу по същото време, когато е изчезнал „Алвин“.
— Тъкмо започнахме да се тревожим, че нямаме контакт с батискафа, когато ни приближи странен кораб — заразказва Гутиерес. — Някакъв стар ръждясал леген. На корпуса пишеше, че се казва „Келтска дъга“ и идва от Малта. Подадоха сигнал за помощ. Отговорихме им, но те само продължиха да повтарят сигнала. После забелязахме дим от един от трюмовете.
— Някой опита ли се да напусне кораба?
— Тъкмо това е странното. Никой! На палубата нямаше жива душа. Тъкмо мислех да изпратя лодка, да провери какво става, когато капитан Бек изяви желание да иде да провери с неговите хора.
— Бек ли?
— Да, той има фирма за сигурност. Както може би знаете, напоследък зачестиха случаите на нападения или заплахи срещу изследователски кораби. Институтът го нае за създаване на процедури за сигурност на борда. Екипът му се състоеше от трима души, все бивши морски тюлени като него самия. Обучаваха екипажа и учените как да реагират в случай на пиратско нападение. Изглеждаше много способен мъж.
— Най-добрият! — обади се непознат глас и в кабината влезе мъж във военна униформа. — Бек беше истински професионалист. Мичман Пийт Мюлер, а това там е моят кораб — представи се той и посочи към крайцера.
Остин протегна ръка.
— Приятно ми е!
— Винаги е удоволствие да разговарям с хора от НАМПД.
— Какво се случи с капитан Бек и хората му? — попита Остин.
— Боя се, че всички са убити.
— Много съжалявам!
— Открихме тялото на капитана във водата, но нито следа от хората му и кораба — продължи Мюлер.
— Как е възможно товарен кораб да изчезне току-така?
— Когато от „Атлантида“ подадоха сигнал за помощ, ние бяхме най-близо. Докато дойдем, нападателите се бяха изпарили. Осигурихме безопасността на кораба и хората тук и подгонихме нападателите. Знаехме посоката им и като се има предвид голямата ни скорост, трябваше бързо да ги настигнем. Уловихме ги на радара, но изведнъж те изчезнаха. Намерихме останки и петно мазут, но не и кораб.
— Не разбирам — каза Остин. — Тюлените са сред най-добре обучените войници в целия свят. Спецове са по превземането на неприятелски кораби.