Дълго, сякаш цяла вечност, никой от тях не помръдна. Грант лежеше на леглото с глава на възглавницата, а Марина седеше на ръба със скован гръб и неподвижна. Грант видя, че бърше още сълзи. След това се обърна към него, наведе се и го целуна по устата.
— Трябваше да ми кажеш — прошепна тя. — Въпреки това, благодаря ти.
Грант реагира инстинктивно. Прегърна я и я придърпа надолу върху себе си. Тя се съгласи с готовност. Устните й докоснаха бузата му, меки и сухи върху покаралата му брада, а езикът й се стрелкаше, докато го целуваше бързо. Той притегли главата й обратно към своите устни и тя напъха езика си в устата му. Усети вкус на анасон и вдъхна мириса на тютюн и парфюм, когато косата й се разпиля по лицето му.
Тя притисна ръце в гърдите му и се надигна, за да го прекрачи. Полата й се вдигна над бедрата и разкри копринените й гащички. Грант мушна ръка в тях и след това насочи пръсти в нея. Марина си пое шумно въздух и се завъртя, за да го яхне. Пресегна се нагоре, за да разкопчае блузата си, но Грант беше по-бърз, хвана я за подгъва и я дръпна, късайки копчетата, за да разголи гърдите й. Тя вдигна ръце над главата. Лампата на нощното шкафче я обля с оранжев блясък. Когато Грант погледна нагоре, видя сянката й да се полюшва на тавана. Гърдите й бяха полуголи под разкъсаната блуза, полата — вдигната на кръста, и тя сякаш се беше превърнала във въплъщение на минойска богиня — примитивна, сурова, трепкаща от силите на сътворението.
Марина съблече блузата. Той протегна ръка, за да обхване гърдите й, но тя го хвана за китките и го притисна надолу, търкайки зърната си в неговите. Когато усети, че Грант е престанал да се съпротивлява, пусна едната му ръка и започна да му разкопчава колана. Плъзна ръка надолу и откопча копчетата на дюкяна му едно по едно, обхващайки еректиралия пенис с длан.
Внезапно той се размърда и движението я накара да залитне. В този момент Грант се извъртя и двамата се претърколиха. Сега той беше отгоре. Марина се извиваше и гърчеше под него, издра дълбоки резки в гърба му с нокти, но не можа да го свали от себе си. Той разтвори бедрата й и тя го обгърна с крака. Грант пъхна ръка под нежните й рамене и леко я повдигна, така че цялото й тяло беше извито към него.
Влезе в нея и тя го погълна в своя влажен мрак.
26.
Черно море, близо до Змийския остров
Двайсет и четири часа по-късно
Беше нощ и летяха ниско. Единствената светлина в самолета беше мъждивото осветление на приборите, макар че от време на време виждаха сигналните лампи на кораби, които пореха морето под тях, малки звезди, подобни на фосфоресциращ планктон в мастилената вода. Никой не говореше. Всички имаха ясна представа за опасността, на която се излагаха.
Джексън, който седеше на пилотското място, погледна през прозореца към веригата размазани светлини далече напред.
— Това е границата. Току-що навлязохме в съветското въздушно пространство.
— Ако някой мисли да дезертира, сега му е времето — каза Мюър и стрелна със зъл поглед Марина.
Грант я почувства как се напряга, защото се беше облегнала на него.
— Какво е това? — попита Рийд от седалката на помощник-пилота и посочи през предните стъкла.
Под и пред тях бяла светлина пулсираше в мрака.
— Ако се вярва на справочника „Черноморски пилот“, на най-високата точка на острова се издига фар — обясни Марина.
— Значи това трябва да е — отсъди Джексън, — защото наоколо няма други острови. — След това наклони самолета наляво, намали оборотите и започна бавно да се спуска.
Бяха улучили времето добре. През прозореца вдясно Грант видя как мракът се оцветява в тъмносиньо над хоризонта.
— Да се надяваме, че не ни очакват гневни богове, които да ни откъснат крайниците един по един.
Кацнаха върху вълните точно в момента, когато слънцето започна да изгрява, и навлязоха в плитък залив. Всички се бяха вторачили напред и им беше трудно да повярват къде са се озовали. В представите си, без дори да го осъзнава, Грант беше очаквал нещо блестящо и величествено: горди остри върхове от алабастър, отразяващи слънчевата светлина като сняг, или мраморна стена, която израства от морето. Дори нещо подобно на белите скали край Дувър щеше да го задоволи. Ала единствената белота, беше торта на прелитащите птици, от която имаше в изобилие.
— Сигурен ли си, че това е точното място? — усъмни се Мюър. — Не ми изглежда много бял.