— И сега какво ще правим? — попита Джексън.
От върха на крайбрежните скали гледаха надолу към кея, опитваха се да пробият с погледи дима, който продължаваше да се издига от останките на хидроплана. Нямаше какво толкова да се види. Яковете сигурно бяха улучили бензиновите резервоари, затова хидропланът беше избухнал и се беше пръснал на парчета. Единият от неговите понтони се носеше по водата като игрива акула. Около него на вълните се полюшваха обгорени парчета метал или се бяха закачили по камъните в подножието на крайбрежните скали, където прибоят вече ги беше изхвърлил.
— Да, поне гребната лодка е оцеляла — обади се Рийд пръв, опитвайки се да намери нещо, което да им вдъхне оптимизъм.
Това беше вярно: бетонният кей беше запазил малката лодка на пазача на фара от преките попадения на руските снаряди, но въпреки това тя сякаш беше потънала малко по-дълбоко във водата отпреди.
— Не можем да избягаме с нея. Най-близкото безопасно пристанище трябва да е на около двеста и петдесет мили оттука. И то, ако успеем да стигнем до него, без да се изгубим. Не бих се доверил на това корито да пресека дори Темза до Воксхол. — Мюър се закашля, когато вятърът духна дим от горящото масло в лицето му.
— Руснаците няма да ни оставят дълго на мира — обади се Грант, докато оглеждаше морето. — Не забравяйте, те все още не знаят кои сме ние и какво се е случило тук. Решиха да печелят време. Някой обаче ще дойде, за да разбере какво става.
— И какво ще правим, когато дойдат?
Разполагаха с достатъчно време, за да помислят по въпроса. Сутринта премина в следобед, но изтребителите не се върнаха. Грант застана на пост на покрива на фара и оглеждаше хоризонта час след час, но нямаше признаци, че някой се приближава.
— Те се страхуват от нас — обяви той, когато влезе в къщата, за да изпие чаша чай от самовара, който бяха успели да поправят. — Единственият път за изкачване на острова е през малкия кей. Неколцина мъже с автомати могат да го бранят с дни.
— Точно както при Термопилите — отбеляза Рийд. Тази мисъл изглежда го развесели. — Триста спартанци оказват съпротива на цялата персийска армия.
Марина направи гримаса.
— И нито един от тях не оцелява.
Следобедът продължаваше да се точи. Тъй като нямаха какво друго да правят, Мюър и Джексън обикаляха острова с бисматрона с все по-малка надежда, че ще успеят да открият нещо. Грант продължи да стои на пост, а Марина го отменяше от време на време.
Единствено Рийд изглеждаше напълно незасегнат от сегашното им положение и седеше в къщата с двуетажните койки с бележника си и купчина листове, потънал усърдно в своята работа. Никой не го безпокоеше, освен веднъж Мюър, който отиде да види какво прави. Огледа големия лист от бележник, удължен встрани с парчета залепени или закрепени с лепенки бележки, създавайки естествена връзка между опитите на Рийд, и изръмжа:
— Някакъв напредък?
— Какво? — Професорът прелистваше страниците на бележника, които май не съдържаха нищо друго, освен дълги колони букви от линейната Б писменост. — В момента работя върху името на мястото.
Цигарата за малко не падна от устата на англичанина върху листовете на Рийд, което щеше да бъде жалко.
— Да не би да съм пропуснал нещо? Смятах, че всичко това са глупости. Откъде знаеш, че това са имена на различни места?
— Това е само предположение, и то не лошо. Ако погледнеш оригиналните плочки, които Евънс намира в кносоския дворец, ще видиш, че определени думи се появяват на неравномерни интервали в текста, но винаги в една и съща последователност.
— Не разбирам.
— Кнососките плочки спазват определени установени практики. — Рийд затърси в паметта си по-простичко сравнение, за да обясни мисълта си. — Представи си, че се опитваш да учиш английски, като слушаш прогнозата за времето, предназначена за корабоплаването. Всекидневните прогнози се променят непрекъснато, но подредбата на метеорологичните станции никога не се изменя. Ако погледнеш разпечатките, едни и същи думи се появяват в същата последователност, макар и с различни интервали: Ирландско море, остров Лунди и така нататък.