Грант не си направи труда да запита кой или какво е това „Суда“.
— Ще дойда с теб.
— Не, ти остани с Рийд. Той има нужда от защита. Мисля, че е на прага да направи откритие.
Грант я погледна недоверчиво.
— Наистина ли? Видях само някакви драскулки. Реших, че не му върви.
— Ти не разбираш как работи той. Представи си, че езикът е като орех, който той се опитва да строши. През цялото това време го държи в дланта си, за да го проучва, върти го насам-натам, почуква по черупката и се вслушва в шумовете. Ти смяташ, че нищо не е постигнал, но в един момент, съвсем неочаквано, ще го натисне на точното място и орехът ще се разтвори за него.
— Въпреки това смятам, че не бива да излизаш сама — настоя упорито Грант.
Тя му прати въздушна целувка.
— Ще се върна на обяд.
Грант намери Джексън да поглъща късна закуска в ресторанта на хотела. Сутрешното меню беше доста скромно: солено сирене, солени маслини, солен хляб и твърдо сварено яйце. Но кафето беше силно и Грант изпи две чаши.
— Добре ли спа? — попита Джексън, вдигайки поглед от яйцето, на което се готвеше да отреже върха, като повдигна многозначително веждата си. Беше направил същото и вчера вечерта, когато Грант и Марина взеха обща стая.
Дали преди малко не ги беше чул през тънката стена? На Грант не му пукаше.
— Като мъртвец. Къде е Рийд?
— В стаята си. Стана на разсъмване. Смята, че е стигнал донякъде с плочката. Хубаво би било да е така. Ако червените са пипнали Мюър, вече сигурно са разбрали почти всичко. Плочката е нашият единствен коз, но няма да ни свърши работа, ако не успеем да я разчетем. — Той огледа празния ресторант. — А къде е Марина?
— В библиотеката. — Грант стисна маслината си така, че костилката излетя от единия край и падна на масата. — Иска да провери нещо, което бил казал Сурсел.
Джексън изведнъж се развълнува.
— И си я пуснал да отиде сама?
— Тя може да се грижи за себе си.
— Господи, Грант, не за това се тревожа. Комунистите са по петите ни от мига, когато слязохме от лодката в Крит. А тука, в Истанбул… — Той поклати глава. — Боже мили, тук има повече съветски агенти, отколкото продавачи на килими. Мамка му, сигурно половината от тях също са агенти на червените.
— Тя може да се грижи за себе си — повтори Грант.
— Знаеш какво имам предвид.
— Грешиш. — Очите на Грант бяха сурови и предизвикваха Джексън да продължи.
— Добре, да се надяваме, че си прав. Междувременно, имам работа, която трябва да свърша. Сега, когато Мюър го няма, ни е нужна малко помощ. Ще се свържа с Вашингтон, за да науча дали няма наши части някъде в околността.
— Няма ли да се върнем в Атина?
Джексън поклати глава.
— Няма смисъл. Не и докато не разберем какво пише на плочката. Черно море все още е мястото, където е най-вероятно да намерим щита. Но където и да е, тук ще сме по-близо до него.
— А Мюър?
— Налага се да предположим най-лошото. Той знаеше какви са рисковете. Ако е бил професионалист, сигурно си е пуснал куршум в главата, преди руснаците да успеят да го заловят. — Джексън бутна стола си назад и стана. — Отивам в консулството, а ти остани тук да пазиш Рийд. Ако той направи откритие или нещо друго се случи, потърси ме там.
Грант си довърши закуската, после излезе бавно навън, за да си купи английски вестник от будката срещу хотела, след това се качи горе. Джексън и Рийд деляха стаята срещу неговата. Почука лекичко на вратата, за да се увери, че професорът е добре. Едно приглушено изръмжаване потвърди, че всичко е наред и че всяко прекъсване ще бъде много зле прието. С въздишка Грант се върна в своята стая и се тръшна на леглото. От чаршафите се носеше уханието на Марининия парфюм.
Таксито се отдели от бордюра и остави Марина сама на тихата улица. Тя се качи по стълбите до малката дървена врата и натисна звънеца. Зад варосаната ограда можеше да види куполите на черква, трудно забележими в този град на куполи и кули, и една висока, с цвят на праскова сграда с вид на обърната пирамида, защото всеки етаж беше по-широк от долния и надвисваше над него. Боята на вратата се люпеше като кожа, а по оградата имаше грубо изписани политически лозунги, но в двора всичко изглеждаше мирно.
Малкото прозорче на вратата се отвори и едно подозрително око, заобиколено от широко море сиви косми, надникна.
— Моля?
— Казвам се Марина Папагианополу. Дошла съм да използвам библиотеката.