Бръчките около очите се изгладиха, след като чуха познатия език. Прозорчето се затвори, ключалката изщрака и прегърбеният свещеник в черно расо и калимявка я пусна да влезе.
Дори Марина, която беше свикнала да рови из руините на древни цивилизации, усети вековете около себе си, когато влезе в градината. Не колкото възрастта на Кносос, толкова далечна, че морето на историята между тях беше неизбродно, а като възрастта на дядо или прапрадядо, едно усещане за избледняло величие, изразходвана енергия и край, живот в покой със самия себе си. Тя предположи, че мястото вече петстотин години е в упадък тук, в центъра на града.
За нейна изненада библиотеката се оказа в сградата на черквата, която беше видяла отвън. Сподели учудването си със свещеника, който я дари с беззъба усмивка.
— След турското нашествие завоевателите издали заповед, че храмът повече не може да се използва за религиозни цели. Негово Светейшество патриархът реши, че ще служи на истината най-добре, като стане библиотека.
Беше някак объркващо да влизаш в сумрачната светлина и да минаваш покрай мозаечните ликове на светии. Дървени стелажи, натежали от книги, се издигаха по протежение на стените, запълваха пространствата между носещите колони, а лакирани писалища, подредени във формата на кръст, бяха поставени в средата на сградата точно под купола. Марина се настани на мястото почти в края на редицата и колкото беше възможно по-близо до вратата, извади монографията на Сурсел от чантата и започна да я прелиства. Не беше съвсем сигурна какво точно търси, но знаеше, че ще го разпознае, когато го види.
„Подобно на самия герой Белия остров представлява тревожна двойственост за онези, които се опитват да го обяснят. От едната страна е неговият доброжелателен аспект като рай, едно «свещено пристанище» в буквалния и преносния, метафоричен смисъл. У Ариан откриваме записаната подробност, че Ахил се появява в сънищата на плаващите по тези места моряци и ги насочва към острова и «най-добрите места да спуснат безопасно котва». За самия остров Ариан и Филострат разказват легендата за морските птици, от които има много, как почистват храма чрез метене и пляскане с криле, макар че на това противоречи твърдението, цитирано от Плиний (ЕИ Х.78), че «никакви птици не летят над храма на Ахил на острова в Черно море, където е погребан». В подобен дух двамата автори повтарят идеята, че животните на острова се предлагат доброволно да бъдат принесени в жертва в храма на героя, застанали кротко пред входа и протегнали врат за ножа. (Естествено, идеята за «доброволната жертва» е от съществена важност за есхатологията през цялото историческо развитие.) Нарисуваната картина е изпълнена с порядък и хармония, една райска (или по-точно Хесперидска) градина, където човекът, природата и боговете живеят в пълна съпричастност към своите нужди.
Въпреки това, както подхожда на нейното положение на гранично място на странния външен край на света, в тази градина има змия (в буквалния смисъл, ако се справим с разказа на капитан Н. Д. Критски за посещението му на Змийския остров през 1823 г.). Ореол на опасност обвива Белия остров. По този въпрос пренебрегваният често Филострат от Лемнос е особено словоохотлив. Той разказва за странните звуци, които моряците чуват от острова: високи гласове, които «могат да смразят сърцата от ужас», шумовете на сражение, оръжия, доспехи и коне. Той твърди, че никому не е позволено да остане на острова след залез-слънце. Още по-ужасяващо разказва историята за търговеца, комуто Ахил нарежда да му доведе млада робиня. Тъй като си мислел, че я иска главно за задоволяване на похотта, представете си неговия ужас, когато отмъстителният герой откъсва крайниците й един по един и я поглъща. Макар Белия остров да е рай от светлина за героите и боговете, за смъртните хора е място на диващина и мрак, към което не можеш да се доближиш с лекота.“
Марина подчерта няколко думи с молив, след което тръгна да потърси библиотекаря, който също беше свещеник. Трябваше известно време да го убеждава, че искането й е законно, но най-накрая мъжът все пак отстъпи. Поведе я надолу по мрачно стълбище, след това по един тъмен коридор в мазето на старата черква, където в заключено помещение на рафтове се пазеха не книги, а кутии. Те също бяха заключени. Той свали една и я отключи на малката маса в ъгъла на стаята. Вътре имаше една-единствена книга, увита в мека хартия. Дебелият том изглеждаше древен: сребърна плоча, инкрустирана със скъпоценни камъни оформяше предната корица, а страните й бяха потъмнели от вековете. Кожени люспи бяха осеяли хартията, в която беше завита. Марина я отвори почтително.