Свещеникът библиотекар отказа да я остави сама и седна да изчака, докато тя намери интересуващия я пасаж. Страниците бяха кафеникави и трошливи като стъклени нишки и всеки път, когато отгръщаше някоя, се страхуваше, че ще се пречупи. Щом намери търсеното и го преписа, библиотекарят взе книгата и я заключи на сигурно място в нейната кутия.
Когато се върна в читалнята, Марина извади други книги от лавиците и започна да чете. Работеше усърдно и се радваше на самотата. Имаше чувството, че отново може да усеща пространството и въздуха около себе си, след толкова дни задушаващо мъжко присъствие. Знаеше какво мислят Мюър и Джексън за нея, в какво я подозират. Беше се уморила да понася техните враждебни погледи и презрителни усмивки. И в двамата имаше нещо неприятно мъжкарско, което я потискаше. Дори Рийд, когото много обичаше, понякога беше трудно поносим. Колкото до Грант… Тя кръстоса крака под масата и насочи вниманието си отново към книгата. Той беше прекалено сложен, за да мисли за него тук.
Почти беше свършила, когато свещеникът вратар влезе и затътри крака към нея.
— Дойде един човек, иска да ви види — прошепна той, — някой си господин Грант.
Марина го погледна учудено: как е успял да я намери?
— Каза ли защо?
Свещеникът поклати глава.
— Не, но каза, че е важно.
Марина погледна книгите на писалището. Щеше да свърши след около пет минути, може би беше по-добре да го накара да почака. Но щом Грант казваше, че е спешно…
Тя стана и остави книгите на масата.
— Ще се върна — подвикна тя на библиотекаря, когато излизаше.
Грант не разбра какво го събуди, защото не беше усетил кога е заспал. Ризата му беше мокра от пот, а в устата му киселееше. Отпи няколко глътки вода от чашата на нощното шкафче, но тя беше застояла и прашасала.
Погледна часовника си: четири часът. Къде е Марина? Каза, че ще се върне на обяд. Той седна на леглото и огледа стаята. Нищо от нещата й не беше разместено, а и той щеше да я чуе, ако си беше дошла.
Грант си обу обувките и излезе в коридора. Почука на вратата на Рийд и зачака нетърпеливо. Безпокойството му нарасна с удължаването на тишината. Какво се беше случило с всички останали? Натисна дръжката — не беше заключено, и отвори вратата.
Помещението имаше вид на претърсвано. Книги и листове бяха пръснати навсякъде, заедно със сгънати дрехи, захвърлени обувки и наполовина изпити чаши чай. Грант нямаше представа, че Рийд е донесъл толкова багаж. Пердетата бяха още дръпнати, през прозореца влизаше кехлибарена светлина. По средата на целия хаос в копринен халат седеше Рийд.
Той вдигна очи, премига и затърка очилата си в колана на халата.
— Грант? Съжалявам, но трябваше да почукаш.
— Направих го. — Грант си избра внимателно пътя през бъркотията, за да си намери място и седне на ъгълчето на леглото. — Виждал ли си Марина?
Рийд погледна за последен път листа, който изучаваше, поставил го на коляното си.
— Мислех, че е с теб. Цял ден не съм я виждал.
— Първата й работа беше да отиде в библиотеката. Знаеш ли къде е?
— В Константинопол? — Рийд така и не се беше примирил със смяната на името на Истанбул. — Градът е бил център на науката през последните хиляда и петстотин години. Вероятно в него има повече библиотеки, отколкото джамии. Каза ли какво търси?
— Не. Всъщност да, почакай малко. Каза, че притежават нещо… — Грант си напъна паметта. — Суда? — Точно се готвеше да попита дали това му говори нещо, но по очите му разбра, че е така.
— Трябва да е в Екуменическата патриаршеска библиотека.
— Знаеш ли къде е?
— Горе-долу, но ти можеш да си вземеш такси.
— Облечи се, ще дойдеш с мен.
Рийд се огледа из помещението, сякаш беше изненадан от бъркотията наоколо.
— Едва ли ще ти бъда от голяма помощ.
— Не идваш, за да ми помагаш. Вече изгубихме Мюър. Ако нещо се е случило с Марина, вероятно ти ще бъдеш следващият.
Махнаха на едно такси и потеглиха. Рийд бързо стигна до извода, че да те преследват съветски бойни изтребители и по тебе да стрелят партизани е нищо в сравнение с пътуването из Истанбул в такси. Шофьорът явно си въобразяваше, че се намира на императорския хиподрум, състезавайки се с колесници, които се движат колело до колело за забавление на масите, или че е някой от неговите турски предци, които галопират из анадолската степ. Нито едно от двете не се вписваше в гъмжащите от хора градски тротоари и задръстените платна на модерния Истанбул.