— Кой е този Суда, когото Марина търси? — попита Грант.
Таксито кривна, за да мине покрай мъж с магаре, после зави обратно, за да избегне идващия срещу тях трамвай.
— Това е книга, един вид литературен речник. Съставен е през средните векове за византийския двор. Вътре има кратки биографии на много писатели, за които иначе никога нямаше да чуем. Днес са оцелели много малко бройки от нея.
— Какво би могла да търси Марина в тази книга?
— Нямам представа. Може да се е сетила за някой друг автор, който е споменал щита или Белия остров.
Рийд замълча за миг, докато шофьорът изпълняваше сложна маневра, включваща паленето на цигара, натискането на клаксона и взимането на обратен завой, плюс размахването на юмрук към камиона, който надминаваше през цялото време. Рийд пребледня и промърмори нещо на гръцки.
— Какво беше това? — полюбопитства Грант, стиснал дръжката над вратата.
— Омир: „… лактите зле си одра, и устата, и ноздрите също. Рани покриха челото му точно над гъстите вежди, плувнаха в сълзи очите и секна гласът яснозвучен“.
След още три почти смъртоносни приключения таксито ги остави пред вратата на библиотеката. Прозорчето във вратата се отвори, полузакритото от сиви коси око ги огледа подозрително.
— Да? — попита свещеникът на гръцки.
— Търсим една приятелка. Тази сутрин е дошла да ползва библиотеката. Видяхте ли я?
Очите се присвиха.
— Тя беше тук сутринта.
— Какво? Кога си тръгна?
— Май около обяд — поколеба се вратарят. — Трима мъже пристигнаха с кола да я търсят.
Грант изпита чувството, че невидима ръка върти забит в червата му нож.
— Каза ли къде отива?
— Каза, че ще се върне.
— А върна ли се?
— Не — още един неочакван обрат, — но остави работата си тук.
Грант огледа отчаяно улицата, като че очакваше да види как Марина крачи към него. Но улицата беше пуста.
— Можем ли да видим върху какво е работила?
Свещеникът отвори портата с явна неохота и ги поведе през двора към сводестата библиотека. Дамската чанта на Марина висеше на облегалката на стола, където я беше закачила. На писалището имаше една-единствена книга. Малък къс хартия надничаше измежду страниците.
Грант го издърпа. Заглавието беше на френски, но името на обложката се наби в очите му.
— Това е книгата на Сурсел. Каза ми, че я интересува нещо, което той е споменал. — Грант отвори на страницата, която Марина беше отбелязала. Едно изречение изпъкна особено пред погледа му, защото беше подчертано с молив.
Той го показа на Рийд, който го преведе от френски.
„По този въпрос често пренебрегваният Филострат от Лемнос е особено красноречив.“
— Кой е Филострат от Лемнос?
Грант беше толкова свикнал с готовността на Рийд да му отговаря, със снизходителните усмивки или с пристъпите на нетърпение, които понякога се проявяваха в зависимост от настроението на професора, че вече почти не ги забелязваше. Отдавна беше стигнал до заключението, че по всички възникнали въпроси Рийд е непогрешим — една ходеща енциклопедия на античния свят.
Ала вместо да отговори Рийд изду устни и го изгледа с празен поглед.
— Филострат — повтори той замислено, — незначителен философ от трети век след Христа. Този период не е моята силна страна. Помня само, че е написал биография на Аполоний от Родос, който е автор на основния поетически разказ за Язон и аргонавтите. Вероятно затова Марина е искала да направи справка със „Суда“.
Грант сви юмруци в опит да се овладее.
— Хубаво, защото той със сигурност не я е отвлякъл.
— Щом е от Лемнос, може да е знаел нещо за култа към Хефест.
Те потърсиха библиотекаря.
Първоначално ги гледаше с подозрение, но няколко резки думи на Рийд го накараха да промени мнението си, да отключи тежката врата и да ги заведе в подземната съкровищница. Той отвори кутията и положи трошащата се книга на масата.
Ръката на Рийд потрепери, когато докосна обкованата със сребро корица.
— Младата жена, която идва тази сутрин, в тази ли книга искаше да погледне?
Рехавата брада на библиотекаря сякаш заплува в сумрака, когато кимна.
Рийд започна да прелиства страниците, а Грант се възхищаваше на малките букви, спретнати като отпечатани.