— Наименованията на местности — вметна Грант, който си спомни. — Те винаги последни изчезват.
— Оттам и Кимерийски Босфор. Черноморският Босфор, днес вече само Босфор, води от Черно море в Мраморно и Бяло море. В противоположния край Кимерийския Босфор свързва Азовско и Черно море. Мисля, че днес се нарича Керченски проток.
— Мислиш, че Марина е открила това? Че Белия остров е някъде там?
— Това казва Филострат, а „Одисея“ го потвърждава.
Грант се взря в картата.
— Но тук няма никакви острови!
В него се надигна вълна от разочарование и той затвори със замах книгата.
— Мамка му! — Търсенето на текста, върху който Марина беше работила, някак си беше отблъснало чувството на безсилие. Но сега и тази информация се оказа задънена улица. — Трябва да я намерим.
Рийд го погледна с уморени очи.
— И как смяташ да го направиш в този град с почти милион жители?
— Полицията?
— По-вероятно е да ни затворят. Дори паспорти нямаме. — Той тъжно поклати глава и сложи ръка върху рамото на младия мъж. — Съжалявам. Мисля, че е по-добре да кажем на Джексън.
— Боже мили! — Джексън запрати стъкления пепелник към стената. Той изрони мазилката, отскочи и падна на килима. Люспи пепел се разнесоха наоколо. — Грант, ти си виновен!
— Какво ме гледаш? Не съм я отвлякъл аз.
— Отвори най-сетне очи. Никой не я е отвличал. — Джексън крачеше ядосано из помещението. — Тя ни е шпионирала за руските си приятели още от самото начало. Как смяташ, защо непрекъснато се натъкваме на тях? Защото използваме една и съща туристическа агенция. Как ни намериха на Лемнос? Как така ни откриха в Атина? Защо стигнаха до къщата на Сурсел половин час след нас? Защо на Змийския остров ни откриха толкова бързо?
— Не знам. Важното е, че Марина не е виновна. Тя е пазила плочката в продължение на шест години, без да каже и думичка на някого.
— Вероятно не е знаела колко е ценна. Боже! Не трябваше изобщо да й се доверяваме! Ако научат шефовете във Вашингтон, ще ми отрежат топките и ще ми ги поднесат вместо пържени яйца за закуска.
— Ако е шпионка, защо ще си тръгва точно сега? Все още няма върху какво да стъпим, освен плочката, която Рийд е на път да разчете.
Физиономията на Джексън се сгърчи от ужас.
— Къде е плочката?
— В моята стая — отговори Рийд, който слушаше спора от безопасно място в ъгъла. На лицето му беше изписано неудобството на гост, принуден да слуша семейна караница. — Все още си е на мястото. Проверих преди десет минути.
— Мислела е, че ще се върне, защото е оставила нещата си в библиотеката.
— По дяволите, това само доказва колко е хитра. Умнико, не смяташ ли, че може да е оставила лъжлива следа единствено за да ни забави?
Нещо вътре в Грант се пропука. Преди Джексън да усети, че е в опасност, Грант прекоси с три големи крачки помещението и го вдигна за реверите. Блъсна го в стената и го разклати като плъх.
— Пусни ме.
— Ще те пусна, когато се извиниш.
— За какво да се извиня? Че съм обидил малкото ти комунистическо курве?
Не се знаеше какво щеше да направи Грант в следващия миг, ако не беше почукването на вратата. И тримата погледнаха към нея.
— Не сега — изръмжа Джексън.
Или думите му бяха твърде приглушени, за да бъдат чути, или чукащият просто не ги разбра. Вратата се отвори. Един от възрастните портиери стоеше на прага. Лицето му се издължи, когато пред очите му се разкри сцената на сблъсък между двамата разярени мъже.
— Телефонно обаждане — прошепна той и наподоби слушалка с малкия пръст и палеца. — Търсят господин Грант.
Грант веднага пусна Джексън и забърза след портиера, като едва не го бутна по стълбите от нетърпение. Точно щеше да вземе слушалката, когато Джексън му препречи пътя.
— Търсят мен.
— Добре, но искам и аз да слушам. Има ли дериват? — попита той жената на рецепцията и направи същия жест с пръстите като портиера преди малко. — Има ли друг телефон?
Тя му посочи другия край на плота и пренареди щекерите на телефонната централа, след това кимна.
Грант и Джексън едновременно посегнаха към слушалките.
— Аз съм Грант.
По линията се чуваше съскане и електрически пукания, но гласът беше ясен и хладен.
— Казвам се Курхозов. Държа твоята приятелка.