— И на никого преди не му е хрумвала подобна мисъл?
— Не и доколкото знам. — Рийд вдигна рамене. — Все едно вода се спуска по хълма. След като първата капка намери своя път, останалите просто я следват. С всяка капка течението става все по-бързо, издълбаният канал все по-дълбок, пътят става по-сигурен. На никого не му минава през ума да оспори посоката.
— Добре де… — Джексън не си падаше по метафорите. Той отново насочи поглед към картата, като я изглади с ръце, за да попречи на ъглите да се огъват в краищата. — Значи търсим полуостров с високи скали някъде източно от пролива. — Плъзна пръст по бреговата линия. — Тук има нещо като нос.
— Не изглежда твърде голям — измърмори Грант неуверено.
— Няма и нужда. Никой не казва, че е кой знае колко голям.
Рийд надникна в справочника. Очите му се стрелкаха по страницата и изведнъж се заковаха в нещо.
— Как се казва това място?
— Нос Русаева.
— Нос Русаева — повтори Рийд. — Голи високи скали в подножието на планинска верига, разделени от безброй тесни долини. Долу отделни плажове. На западния бряг консервна фабрика, може би изоставена. Скалите са забележително светли на цвят. — Той затвори справочника с плясък. — От разстояние прилича на остров.
В стаята настъпи тишина, докато осъзнаваха казаното.
— Подхожда — кимна най-накрая Грант.
— Белия полуостров. — Джексън поклати учудено глава. — Професоре, свалям ти шапка, ако този път намерим търсеното.
— Това още нищо не значи — предупреди Грант. — Дори изобразеното на картата да е онова, което търсим, пак става въпрос за район с големина няколко километра или дори десетки километри. Район, който отново по случайност е част от Съветския съюз — добави той сухо.
— Още една причина да идем там колкото може по-бързо.
— А Марина? Сега, когато знаем къде е храмът, можем да изтъргуваме плочката.
Рийд кимна, но Джексън се вторачи в него обезпокоително. Лицето му стана хладно.
— Нищо няма да даваме на комунягите. Не и докато онзи щит не е на сигурно място в Тенеси. И в никакъв случай, докато още лежи в някаква пещера на съветска територия.
Грант можа само да го изгледа гневно.
— Не можеш да изоставиш Марина. Не и след всичко, което направи за нас.
Грант заплашително пристъпи към него.
Джексън вдигна ръце, пародирайки, че се предава.
— Добре, добре, само казах, че в случая трябва да постъпим умно. Не да си хвърляме асата, за да спечелим дама.
— Джексън, тя не е карта. Да знаеш, че каквото й направят руснаците, аз ще го сторя на теб.
— Добре. — Американецът си пое дълбоко въздух и седна на един дървен стол. — Нека не забравяме, че всички сме от един отбор и че искаме едно и също.
— Наистина ли?
— Да. Искам да си върнем Марина, честна дума. Тя е добро момиче. Повярвай ми обаче, че ако руснаците успеят да сложат ръка на щита, ще го научиш по най-лошия начин, който можеш да си представиш. Затова ще вземем и двете. Колко е часът?
Грант отново погледна часовника си.
— И ние трябва да се срещнем с Курхозов утре вечер в шест, нали така? — Той се наведе над картата и измери разстоянието с палеца и показалеца. — Четиристотин и петдесет мили. Още разполагаме със самолета на полковника. Ако тръгнем сега, можем да бъдем там на разсъмване. Ако щитът е там, бисматронът може да ни отведе при него. Измъкваме го изпод носовете им и се омитаме, преди да са ни усетили. След това се прибираме и ще бъдем навреме тук, за да разменим Марина срещу плочката.
— А ако не успеем да се върнем навреме?
Джексън вдигна рамене.
— Тогава срещата с Курхозов ще е най-малкият от проблемите ни.
30.
Черно море, източно от Керченския пролив
7:58 сутринта
Самолетът се приводни сред гейзер от водни пръски и се плъзна с висока скорост по повърхността на морето под тъмносивото небе. Високите крайбрежни скали изскочиха от водата, яркобели, а по-високите зъбери на планините се извисяваха над тях. Всичко това се стори странно познато на Грант — отново се носеше на скорост към враждебен бряг. Но ако беше през войната или когато носът на лодката се заби в палестинския бряг през онзи съдбоносен ден, щеше да изпитва силно вълнение, този път обаче не можа да намери нужната енергия. Обезпокоителна летаргия го беше стиснала в хватката си. Дори полюшващият се под него хидроплан беше като мъртъв. Надяваше се това да не се окаже поличба.