— В „Одисея“ се говори за река. Смятам, че трябва да тръгнем по тази.
Заобиколиха залива по края, прецапаха по-плитките места през тръстиките, докато не стигнаха мястото, където реката се вливаше в морето. Хората на Ковалски се потяха под тежестта на оборудването, което трябваше да носят: освен пушките и своите раници, бяха нарамили търнокопи, лопати, бисматрона и някакви неща, които на Грант му заприличаха на шашки динамит.
Джексън стигна до малко островче от натрошени камъни и се обърна назад.
— Тази река има ли си име?
— Омир я нарича Ахерон — Река на скръбта.
Джексън поклати глава в пародия на отчаяние.
— Със сигурност знаеш как да ги избираш. Не ми казвай къде води, за да не провалиш изненадата.
Те тръгнаха покрай реката навътре в полуострова. Грант крачеше начело. През шубраците нямаше път или пътека. В тясната долина дърветата растяха толкова близо едно до друго, че бяха почти непроходими и скриваха небето, протегнали клоните си към светлината като ръце на прокълнати. Много от по-малките дървета изглеждаха напълно задушени от по-високите си съперници, но нямаше къде да паднат. Дори мъртви стояха изправени, а безлистните им трупове бяха почернели и гниеха. Единственият начин да преминат, беше да се придържат към реката, като подскачаха от камък на камък, а понякога просто преджапваха. За щастие не беше дълбока. Водата рядко стигаше по-високо от коленете им. Но дори тук трябваше да се борят с шубраците. От надвисналите над тях клони висяха като змии увивни растения, които се вплитаха в косите им, а полупотънали клони и пънове стърчаха от реката и се опитваха да ги препънат.
Не се виждаше нищо друго, освен вода и гора, но Грант остана с впечатлението, че долината се стеснява около тях. Дъното стана по-стръмно, а течението на реката се усили. Пред тях се чуваше шуртене, сякаш се носеше над дърветата. Стигнаха до подножието на малък водопад, бързо течащата вода бълбукаше и се пенеше. Недалеч напред се виждаха високи скали, които обхващаха небето като рамка на врата.
Шуртенето се беше превърнало в рев. Грант изкатери последните няколко скали, без да обръща внимание на водата, която го заливаше и мокреше ризата и панталоните му. Спря се на върха и се сви на един плосък камък.
Беше се изкачил на най-високо място в долината. Гората се простираше надалеч от двете му страни, извиваше се, докато се срещне с високите скали, и отново завиваше, за да се върне обратно от другата страна. Кръглото празно пространство между дървета се заемаше от широко езеро, което се оттичаше в реката, над която се беше изправил. Повърхността му беше черна и непроницаема, като се изключи подножието на високите скали, където се вълнуваше и пенеше под въздействието на водопада, който падаше стъпаловидно.
Джексън и Рийд се изкатериха и застанаха до него и тримата се скупчиха на скалата като корабокрушенци на сал. Ковалски и хората му останаха да чакат долу.
— Сега какво?
Рийд се загледа във водопада.
— Според Омир трябва да стигнем на място, където две други поточета се вливат в реката.
— Как се наричат? Реката на болката и Потокът на раните?
— Всъщност са Реката на огъня и Реката на риданието.
— Боже, съжалявам, че попитах.
Грант извади плочката от раницата си, разви я и се постара да я опази от пръските, които се носеха над езерото.
— На рисунката сякаш се виждат две реки. Освен ако това не са просто очертанията на планината. Какво показва бисматронът?
Джексън се спусна с мъка обратно, за да отиде при морските пехотинци. Грант го видя да вади бисматрона от кутията и да го пуска. Шуртенето на водата заглушаваше всички звуци, които може би издаваше, но стрелката едва помръдваше.
— Почти нищо. — Американецът се намръщи на циферблата. — Може би има нещо. Предполагам, че трябва да продължим. Можем ли да се качим там? — посочи върхарите до водопада.
Грант ги огледа. Нямаше да бъде леко. Скалите не бяха чак толкова високи — може би петнайсетина метра, но белият камък беше гладък като лед дори без финия слой вода от пръските на водопада.
— Разбира се — отговори той небрежно. — Имаш ли въже?
С един от войниците на Ковалски по петите Грант прецапа по брега на езерото до водопада. Беше трудно дори да се стигне до подножието на скалите. Те изглежда се спускаха дълбоко под повърхността на езерото, затова имаше малко камъни, на които да стъпи. Там, където дърветата и скалите се събираха, Грант спря да почине. Тук май нямаше къде да застане, освен може би на една издатина в камъка, щръкнала на няколко сантиметра от основата на високата скала. Грант надникна в езерото, но видя само собственото си отражение в черното огледало на неговата повърхност.