— Така или иначе съм мокър — измърмори той. Свали раницата, преметна намотката въже през рамо и скочи във водата.
Тя се оказа по-топла, отколкото очакваше, и в този край на езерото течението всъщност го притискаше към скалистите върхове, вместо да го влачи към водопада. Той ритна с крака и се набра на издатината, треперейки от ветреца. Скалата се извиваше към него и двамата се притискаха гърди в гърди. Не можеше да застане без усещането, че всеки момент ще падне назад.
Погледна към морския пехотинец, застанал на брега.
— Пожелай ми късмет.
Катерачеството не беше нещо непознато за Грант. Като дете беше прекарал безброй часове в катерене по варовиковите носове на Фламбъро. Като младеж се беше изкачвал по повече върхове и стени, отколкото можеше да запомни. Но това беше различно предизвикателство. Повърхността на скалата беше мека и неравна. Единственият начин да има някаква опора, беше да лази като гущер и да се вкопчва в малките неравности на камъка. Можеше да напредва единствено като плъзга ръцете си нагоре сантиметър по сантиметър. Дори на тази гладка скала пръстите му скоро се разраниха от триенето. Мокрите дрехи го дърпаха надолу, макар че ризата му лепнеше за камъка не по-зле от неговото тяло. Понякога тя сякаш беше единственото нещо, което го крепеше.
Погледна надолу. Беше грешка — не защото се страхуваше от високото, а защото видя колко малко разстояние е преодолял. Насочи отново вниманието си към скалата и продължи да се катери с усилие. За малко тя хлътна и Грант започна да напредва по-бързо. Но скоро отново се изду и почти надвисна отгоре му. Нямаше възможност да заобиколи надвисналия камък. Притисна буза в него и погледна надясно: оттам нямаше как да мине. Вляво водопадът изведнъж му се стори оглушително силен.
Ала нямаше друга възможност. Закрепи се колкото можа по-устойчиво в плитките неравности по лицето на скалата, повдигна се на пръсти и протегна ръка. Дланта му се стовари върху горния край на надвисналата скала. Ръката му потрепери, пръстите се впиха и усети малка гънка в камъка. Тъкмо навреме. Точно в мига, когато се вкопчи в нея, кракът му изгуби опора. Той подритна в опит да се закрепи за нещо, но ботинките му само се плъзгаха по камъка. За миг увисна и се залюшка в пространството, а цялата му тежест поеха върховете на пръстите.
Можеше да се пусне и да се довери на късмета, че ще падне в езерото. Но това изобщо не му мина през ума. Сантиметър по сантиметър, килограм по килограм се набра нагоре. Усещаше жилите в пръстите си дебели като буксирни въжета, а гърчът на мускулите беше почти непоносим. Дори костите го боляха. Отново се протегна нагоре и този път ръката му се хвана за нещо по-здраво. Надеждата му вдъхна сили, палецът му напипа малка вдлъбнатина в скалата и той се издърпа нагоре. С въздишка на облекчение се изкатери на една тераса. Беше малка, не по-широка от трийсетина сантиметра, но на Грант му се стори обширна като футболно игрище.
Когато дишането му се успокои, погледна нагоре. Все още беше доста под върха, но сега пътят щеше да е по-лесен. Малка пукнатина беше разцепила скалата, разстоянието бе достатъчно да напъха пръстите на ръцете и върховете на обувките в нея. След изтърпяното досега му изглеждаше почти като стълба. Той се закатери нагоре и най-накрая стигна върха. За миг остана да лежи, докато успокои дишането и масажира ръцете си.
— Какво намери?
Слабият вик отдолу го върна в действителността.
Рийд и Джексън все още стояха на камъка до реката, вторачени нагоре, приличаха на жаби върху листо от водна лилия.
Какво е намерил ли? Беше се изкачил на високия гребен на котловина със стръмни склонове, почти като потънала ливада. Нямаше дървета, само реката се виеше през гъстата трева. Беше изненадващо спокойно. Дори шумът от водопада изглеждаше далечен и приглушен. По някакъв странен начин мястото му напомни Шотландия. В далечния край на котловината пред друга висока скала две каменни колони стърчаха от земята подобно на бивни. Грант свали намотката въже от рамото и го завърза с моряшки възел около оголената част на здрав камък. След това го метна през ръба. Най-после седна и запали цигара. След няколко минути първият морски пехотинец се добра до горе, последван от Джексън и останалите. Рийд пристигна последен заедно с оборудването, вързан за въжето, което войничетата издърпаха. Не изглеждаше изстрадал от това изпитание — напротив, лицето му сияеше от вълнение.